Душегубеца

Фрогмор седеше в олтара и си тананикаше нещо, но това определено не беше химн в прослава на Бога. Олтарната маса беше превърната в банкетна трапеза, наоколо горяха множество свещи, кръстът беше махнат, а пасторът седеше сред всичко това в стола си с висока облегалка и с удоволствие се тъпчеше с месо и се наливаше с вино. Ребека се вгледа по-внимателно. Нещо й подсказваше, че любимата й статуя не е в безопасност, но в църквата беше твърде тъмно, за да види какво става с нея. Страхът на девойката нарастваше с всяка изминала минута. Къщата на пастора беше достатъчно просторна, но въпреки това Фрогмор беше предпочел да вечеря в олтара. Сякаш този човек се подиграваше с всичко, което трябваше да е свято за него. Пасторът беше свалил дългия си черен плащ, беше запретнал ръкавите на ризата си и беше разкопчал яката си. Той захапа едно парче пилешко, млясна с устни и отпи глътка вино от църковния потир. От време на време се залюляваше в стола си, тананикайки си тихичко и усмихвайки се на себе си. На два пъти дори се озърна към прозореца. Ребека се сниши, убедена, че този странен пастор знае, че тя е там. Сигурно я беше чул как се промъква с коня в гробището, но въпреки това изглеждаше напълно погълнат от скверните си занимания.

Фрогмор, разбира се, знаеше, че го наблюдават, но това изобщо не го интересуваше, а когато вратата на ризницата зад него се отвори, дори не си направи труда да се обърне.

— Тук ми харесва — заяви той тихо. — Какво повече би могъл да желае човек от празна църква, просторна олтарна маса и красив сребърен потир, от който да отпива виното си?

— Това е богохулство, Фрогмор — излезе Сен Клер от сенките и пристъпи в осветеното от свещите пространство.

— Богохулство ли? — обърна се пасторът с потира в ръка. — Че как е възможно да извърша богохулство, при положение че не вярвам и на дума от дрънканиците на свещениците?

Той огледа йезуита от глава до пети и се усмихна. Сен Клер беше застанал нащрек и беше извадил меча и камата си.

— Какво има, Майкъл? Да не би да си дошъл да ме убиеш? — той се опули, преструвайки се на уплашен. — Знаеш, че не можеш да се справиш с мен сам, нали? А може би си довел със себе си и онази малка девица със заешката устна? Тя ли се спотайва отвън, а? — Фрогмор остави потира на масата. — Ти ли й каза да дойде? — прошепна пасторът. — Не се ли боиш, Майкъл? Вярно, че мастър Купър търси мен, но много би се зарадвал да намери и теб. Ето какво ще направим — продължи той игриво, посочвайки към пилето и виното. — Ще отслужим литургия. Някъде тук видях едно малко звънче. Ти можеш да бъдеш свещеника, а аз ще изиграя ролята на клисарчето. Винаги съм искал да коленича зад теб, Майкъл.

Сен Клер вдигна меча и камата си.

— Ех, Майкъл! — въздъхна Фрогмор. — Защо все разваляш всичко? Дойдох в Есекс, за да си почина и да възвърна силите си. Защо да не си поиграя на пастор за няколко седмици, а? Със сигурност мога да науча тези селяни на това-онова.

— Ти си демон, Фрогмор — отвърна му рязко йезуитът. — Дошъл си тук само за да пролееш още невинна кръв.

— Колко години минаха, откакто ме преследваш, а? — доля си вино пасторът. — Вече започваш да ставаш досаден. На останалите им се изплъзвам, но когато и да се обърна, ти все ми дишаш във врата — Той посочи към трансепта. — Между другото, видя ли статуята? Чудесен образец на паписткото изкуство!

— Ставай! — нареди му Сен Клер.

— Ей сегичка — въздъхна Фрогмор, но в следващия момент ловко запрати потира по посока на йезуита.

Докато Сен Клер заобикаляше масата, пасторът успя да се докопа до меча и камата си, които лежаха върху една пейка наблизо, и когато йезуитът се приближи, той вече го очакваше въоръжен и го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Кога за последен път се бихме с теб, Майкъл? Май беше в Киев, а? Или пък бъркам? Може да е било и в Кьолн, където са погребани онези хиляда девици… Така или иначе, едва ли е било по-забележително от онзи дуел в покрайнините на Рим…

Фрогмор скочи към съперника си с меч в ръка. Сен Клер парира удара и църквата се огласи от звъна на оръжията, забързаното дишане и тежките стъпки на двамата противници.

Ребека се беше вцепенила от страх, но все пак продължи да наблюдава схватката от прозореца. Мъжете се движеха бързо, отбивайки взаимно ударите си и хвърляйки се в атака. Въпреки че не беше много добре запозната с военното изкуство, девойката си даваше сметка, че двамата съперници владеят меча до съвършенство. Особено Фрогмор, чието оръжие изглеждаше като естествено продължение на ръката му. Ребека вече едва си поемаше дъх. Ами ако Сен Клер бъдеше ранен? Или още по-лошо — убит? Двамата мъже се раздалечиха. В следващия момент пасторът премести камата си в ръката, с която държеше меча, и направи нещо толкова невероятно, че Ребека не можа да повярва на очите си.

— Някой ден всичко тайно ще стане явно — подигра се той. — Но този ден май няма да е днес, а, Майкъл?