Душегубеца

Защо Сен Клер се беше опитал да убие пастора и защо йезуитът беше готов да пожертва собствения си живот, за да го постигне? Как Фрогмор беше успял да угаси свещите толкова бързо и дали това наистина беше обикновен номер, както й беше обяснил Сен Клер? Двамата съперници очевидно се бяха срещали и преди. Киев? Да, така беше казал пасторът. Ребека беше чувала за това място и преди — от един моряк, който беше преплавал Северно море. За Кьолн пък й беше разказвал баща й — по времето, когато влиянието на папата се простирало из цяла Европа, в този град се стичали поклонници от къде ли не. Девойката прехапа устни. Дали Фрогмор беше разбрал, че тя е видяла всичко? Ребека си припомни тъмните му очи, заслонени от тежки клепачи, и едва се сдържа да не потрепери. Какво беше имал предвид Сен Клер с думите си, че тя е трябвало да бъде там? Девойката беше сигурна, че е чула йезуитът да казва точно това. После си спомни целувката му и се засмя тихичко — мечтата й се беше сбъднала. Когато сядаше под някое дърво, за да си сплете венец от лютичета, тя често примижаваше и си представяше, че ей сега иззад отсрещния хълм ще се появи някой рицар — досущ като статуята в църквата — който ще препусне към нея, ще я вдигне от земята и страстно ще я целуне. В мечтите й обаче нещата не приключваха дотук. След целувката рицарят винаги я мяташе на седлото и я отвеждаше в замъка си.

Ребека се сгуши между завивките. В този дворец живееше майка й и там слънцето никога не залязваше. Там тя не работеше в кръчма, където мъжете се напиваха до припадък, а после повръщаха върху покрития с тръстика под. Там баща й беше добър като някога и не се наливаше с останалите пропаднали типове, докато похотта не го накараше да се изкачи, олюлявайки се, по стълбите и да се покатери върху някоя слугиня… Дали Сен Клер щеше да се върне, питаше се Ребека. Сигурно — все пак йезуитът не се беше сбогувал с нея. Беше й казал само „довиждане“…

Очите на девойката вече се затваряха, но в този момент вратата на стаята й изскърца и тя погледна натам. На прага стоеше някаква тъмна фигура. Отначало Ребека си помисли, че е баща й, но после мъжът се обърна и свещите, които горяха на стълбището, осветиха лицето на Купър, човека на Юда.

Пастор Фрогмор веднага очарова жителите на Дънмоу. Службата му на следващата сутрин нямаше нищо общо с мърморенето на стария Бейнс, което след известно време приспиваше всички в църквата. Новият пастор слезе по стъпалата на олтара със своите чисти одежди и напомадена коса и тръгна из нефа, усмихвайки се на енориашите си. Щом съзря Ребека, която седеше с баща си до една от колоните, той улови погледа й и дяволито й смигна. Девойката не можа да повярва очите си. Снощи този мъж беше осквернил църквата с безумното си пиршество, после се беше впуснал в битка на живот и смърт с беглеца Сен Клер, а сега се разхождаше сред енориашите си, все едно е техен пастир. Явно Фрогмор просто им се подиграваше. На всичкото отгоре новият пастор беше избрал за службата си онзи пасаж от Библията, в който се говореше за вълците в овча кожа. След като го прочете, той продължи с изключително въздействаща проповед за опасностите, дебнещи Божието стадо. Вероятно беше забелязал Купър и шайката му, които се бяха настанили в задната част на църквата, така че посъветва енориашите си да съдействат на служителите на закона и да им помагат с каквото могат в изтощителното преследване на еретиците и разколниците, нахлуващи в кралството с цел подкопаване верността на поданиците на кралицата.

От време на време Ребека усещаше, че баща й я гледа, сякаш долавяше, че нещо не е наред.

В края на службата девойката помоли Бартоломю да я изчака и отиде при любимата си статуя. Хората, които минаваха покрай нея, си шепнеха, че това било „отвратителен папистки обичай“, а Малбрук дори каза, че било крайно време да се отърват от тази статуя.

Фрогмор стоеше на стъпалата отвън и се ръкуваше с енориашите си, обещавайки им, че ще ги посети веднага щом му се удаде възможност. Размени си шеги и закачки с тепавичаря Осбърт, с полския работник Джак и цялото му домочадие и дори със старицата Уайът.

— Скоро ще ви поканя на празненство по случай пристигането си! — заяви новият пастор. — Това ще бъде едно ново начало за енорията „Сейнт Майкъл“!

При тези думи енориашите, които стояха на стълбището, го аплодираха толкова бурно, че чак стреснаха гаргите, накацали по черните дървета около църквата. Уловила баща си за ръка, Ребека се опита да се промъкне незабелязано покрай Фрогмор, но в следващия момент усети как някой я хваща за рамото. Новият пастор й се усмихна.

— Ти си Ребека, нали? Ребека Ленъкс? — той протегна другата си ръка. — А вие сигурно сте баща й, Бартоломю. Слушал съм толкова много за кръчмата ви!

Бартоломю стисна ръката на Фрогмор и запристъпва от крак на крак — комплиментът на пастора го беше смутил, но и зарадвал.

— Бих искал да си поговоря с теб, Ребека.

— Не мога да я пусна — трябва ми в кръчмата.

— Уверявам ви, че няма да я задържам дълго — Фрогмор увеличи натиска на ръката си.