Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Качество! Добродетел! Дхарма! Ето какво са учели софистите! Не етически релативизъм. Не примитивна „добродетел“. А арете. Съвършенство, дхарма! Преди храма на разума. Преди съдържанието. Преди формата. Преди духа и материята. Преди самата диалектика. Качеството е било абсолютно. Тия първи преподаватели на западния свят са преподавали качество и избраният от тях посредник е бил реториката. Той през цялото време е бил на прав път.

Дъждът е отслабнал достатъчно, така че вече можем да различим хоризонта — отчетлива линия, разделяща светлосивото на небето от по-тъмносивото на водата.

Кито има да каже още за това „арете“ на древните гърци. „Когато срещнем у Платон «арете» — казва той, — ние го превеждаме «добродетел» и оттам нататък изгубваме всичките му нюанси. «Добродетел», поне в съвременния език, е почти напълно морална категория; «арете», от друга страна, се използва при всички категории и просто означава «съвършенство»“.

Така героят на „Одисея“ е голям боец, лукав тактик и сладкодумец, човек с мъжко сърце и голяма мъдрост, който знае, че трябва да изтърпи, без много да се оплаква, каквото му пратят боговете; и той може да построи и да управлява кораб, да изоре бразда, по-права от всеки друг, да победи някой млад фукльо в хвърляне на диск, да предизвика фесийски младеж на бой с юмруци, борба или надтичване; да одере, нареже и опече вол и да се просълзи от някоя песен. Той е превъзходен образец на всестранно развитие; притежава изключително „арете“.

„Арете“ включва уважение към цялостността или единството в живота и произтичаща от това неприязън към специализиране. То включва презрение към квалификацията или по-скоро — много по-висока идея за квалификация. Умение не в една област на живота, а в самия живот.

Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.

Човек може да получи известен покой на духа само като гледа тоя хоризонт. Това е линия, прокарана от геометрик… съвсем хоризонтална, непрекъсната и позната. Може би тази линия първоначално е навела Евклид на мисълта за линията изобщо; една сравнителна линия, от която първите астрономи са извлекли първите изчисления, за да начертаят звездна карта.

Федър знае със същата математическа увереност, която е изпитал Поанкаре при решаване уравненията на Фукс, че това гръцко „арете“ е липсващото звено, което завършва модела, но продължава да чете, за да се увери докрай.

Ореола около главите на Платон и Сократ вече го няма. Федър вижда, че те последователно правят точно онова, в което обвиняват софистите — използват емоционално убедителен език с далечната цел да направят по-слабия аргумент, става дума за диалектиката, да изглежда по-силният. Ние винаги заклеймяваме у другите, мисли си той, онова, от което най-вече се боим у самите себе си.

Но защо? Федър недоумява. Защо да се унищожава арете? И в същия момент отговорът идва. Платон не се е опитвал да унищожава „арете“. Той го е запечатал, направил е вечна, постоянна идея от него; превърнал го е в твърда, неподвижна, Безсмъртна истина. Направил е от „арете“ доброто, най-висшата форма, най-висшата от всички идеи. Тя е подчинена само на самата Истина, в един синтез на всичко дотогавашно.

Ето защо качеството, до което бе стигнал Федър в класната стая, изглежда така близко до доброто на Платон. Платоновото добро е взето от реториците. Федър търси, но не може да открие по-раншен космолог, който да е говорил за доброто. Това е от софистите. Разликата е, че за Платон доброто е твърдо установена, вечна и непоклатима идея, докато за реториците то изобщо не е идея. Доброто не е форма на действителността. То е самата действителност, постоянно изменяща се, в основата си непознаваема в каквато и да било установена, твърда форма.

Защо бе сторил това Платон? Федър вижда философията на Платон като резултат от два синтеза.