Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително. Този бетон, дето свисти на пет инча под краката ти, е нещо истинско, същата материя, по която стъпваш, той е тук, така слят, че не можеш да фокусираш погледа си върху него, но можеш да спуснеш крак и да го докоснеш всеки момент, и всичко това, цялото преживяване, никога не изчезва от съзнанието. Крис и аз пътуваме за Монтана с едни приятели, които карат пред нас, а може би ще се отправим и по-далеч. Плановете ни са преднамерено неопределени — по-важно е да пътуваме, отколкото да пристигнем на дадено място. Просто си караме ваканцията. Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху „добра“, отколкото върху „скорост“. Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство. Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…

Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използувахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.

Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: „върви си, аз търся истината“. И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит.

Например научили сме се как да откриваме добрите пътища върху картата. Ако линията се гърчи, това е добре. То означава хълмове. Ако прилича на маршрут от някой град към друг, по-голям, това е лошо. Най-добрите винаги свързват никъде с никъде и имат дубльор, по който можете да пристигнете по-бързо. Ако сте тръгнали на североизток от някой голям град, никога не следвайте дълго пътя, по който сте излезли. Напуснете града и се залутайте на север, после на изток, после пак на север и скоро ще се озовете на второстепенен път, използуван само от местните хора.

Главното умение е да не се загубиш. Понеже пътищата се използуват само от местните хора, които ги знаят наизуст, никой не се оплаква, ако пред кръстовищата няма пътни знаци. И често няма. А когато има, това обикновено е мъничък знак, скрит дискретно в бурените, и това е всичко. Областните организатори на движението обикновено ви предупреждават само веднъж. Ако пропуснете оня мъничък знак в бурените, това си е ваша работа, не тяхна. На всичко отгоре откривате, че пътните карти са често неточни за областните пътища. А от време на време те ви извеждат на черен път с два коловоза, после с един, който свършва в някое пасище или пък ви отвежда до задния двор на някой фермер.

Така че се движим главно по усет и като съдим по белезите, които биха могли да ни подскажат нещо. Държа компас в един от джобовете си за облачните дни, когато не можеш да се ориентираш по слънцето, и съм поставил картата в специален планшет върху резервоара, където мога да следя колко мили сме изминали от последното кръстовище и какво да търся. С тези прибори и липсата на бързане да „стигнем някъде“ нещата вървят много добре и цяла Америка просто е наша.