Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Просто защото изглеждаха така отнесени — казва тя. — Като да бяха всичките мъртви. Като погребално шествие — после отпуска и двата крака и остава така.

Разбирам какво иска да каже, но логически то не издържа. Човек работи, за да живее, и точно това правят те.

— Наблюдавах блатата — казвам. След малко тя поглежда към мен:

— Какво видя?

— Имаше цяло ято червенокрили косове. Вдигнаха се внезапно, когато минахме край тях.

— О!

— Зарадвах се, че ги видях отново. Те свързват нещата, мислите и останалото. Нали разбираш?

Тя мисли известно време, после се усмихва, застанала на тъмнозеления фон на дърветата. Разбира оня особен език, който няма нищо общо с произнесените думи. Дъщеря.

— Да — казва. — Красиви са.

— Гледай да ги забележиш.

— Добре.

Джон се появява и преглежда снаряжението на мотоциклета. Оправя няколко въжета, после вдига седалката и започва да рови в кутията под нея. Изважда няколко неща на земята.

— Ако някога ти потрябва въже, не се колебай да ми поискаш — казва. — Господи, мисля, че имам тука около пет пъти повече, отколкото ми е нужно.

— Засега не искам — отвръщам аз.

— Ами кибрит? — казва той, като продължава да рови. — Лосион против слънце, гребени, връзки за обувки… връзки за обувки? За какво са ни тия връзки?

— Хайде да не започваме — отговаря Силвия. Гледат се безизразно и после прехвърлят погледи върху мен.

— Връзка за обувки може да се скъса по всяко време — казвам аз тържествено. Те се усмихват, но не един на друг.

Скоро се появява Крис и става време да тръгваме. Докато той се приготвя и се качва, те потеглят и Силвия маха с ръка. Отново сме на пътя и аз наблюдавам как се отдалечават.

Вдъхновение за шъто̀куа, заради което правим това пътешествие, получих от тях двамата преди много месеци и може би, макар да не съм сигурен в това, то е свързано с някакво подмолно неразбирателство помежду им.

Неразбирателството, предполагам, е нещо съвсем обикновено за всеки брак, но в техния случай изглежда по-трагично. Поне за мен.

Не е несъвместимост на характери. Друго нещо е. За което никой от двамата не може да бъде винен, но за което никой от двамата няма изход и за което не съм убеден, че и аз виждам някакво разрешение. Само идеи.

Идеите се породиха от нещо, приличащо на дребно разногласие в мненията ни с Джон по незначителен въпрос — доколко човек трябва да поддържа собствения си мотоциклет. Според мен естественото и нормалното е да използувам малките комплекти инструменти и диплянките с упътвания, които се дават с всяка малка машина, и да си регулирам клапаните и запалването. Джон се опъва. Той предпочита с тия неща да се заеме опитен механик, та да бъдат направени както трябва. Никое от двете становища не е необичайно и това нищожно разногласие нямаше да вземе такива размери, ако не карахме толкова време заедно и не седяхме така често в крайпътни ханчета с бира в ръка и не разговаряхме за каквото ни дойде наум. А наум обикновено идва онова, за което сме си мислили през този половин час или четиридесет и пет минути, откак сме разговаряли последния път. Когато става дума за пътища или времето, или стари спомени, или каквото пише във вестниците, разговорът почва да тече приятно от само себе си. Но ако съм си мислел за работата на машината и стане дума за това, направо спира да тече. Замира. Настъпва мълчание. Също както ако двама стари приятели, католик и протестант, си седят и пият бира, радват се на живота и по някакъв начин се повдигне въпросът за противозачатъчните средства. Ледено смълчаване.

И естествено, да забележиш подобно нещо, е като да си усетил, че имаш зъб с паднала пломба. Не можеш да отминеш току-тъй. Трябва да си завреш езика в дупката, да опипаш наоколо, да го побутнеш, да го обмислиш не защото ти е приятно, а защото ти е влязло в главата и не ти излиза от ума. И колкото повече проучвам и човъркам, толкова повече се дразни той и това естествено ме кара да искам да проучвам и човъркам още повече. Не нарочно за да го дразня, а защото раздразнението ми се струва симптом на нещо по-дълбоко, нещо под повърхността, което не може да се види веднага.

Когато се говори за контрол на раждаемостта, онова, което блокира и замразява нещата, е, че не се обсъжда въпросът дали ще има повече или по-малко бебета. Той е само на повърхността. Под нея има верски конфликт. Вярата в емпиричното социално планиране срещу вярата в божествената власт според тълкуването на католическото учение. Можете да доказвате практичността на планирането на раждаемостта, докато ви омръзне да се слушате, но няма да стигнете доникъде, защото вашият противник не приема предпоставката, че едно социално улеснение само по себе си е добро. Доброто за него има други източници, които той цени колкото (или дори повече от) обществената изгода.