Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

В Деня на труда1 и Деня на загиналите2 пътуваме цели мили, без да видим друго превозно средство, после пресичаме някоя федерална автомагистрала и гледаме колите, нанизани броня о броня до хоризонта. Вътре начумерени лица. Плачещи деца на задната седалка. Все ми се ще да би имало някакъв начин да им кажа нещо, но няма, защото те се въсят и, изглежда, бързат…

Виждал съм тия блата хиляди пъти и всеки път са нови. Погрешно е да ги наречем гостоприемни. Човек би могъл със същия успех да ги нарече жестоки или безчувствени. Те са всичко това заедно, а истинската им същност разбива половинчатите представи. Ето! Голямо ято червенокрили косове се издига от гнездата в папурите, подплашено от нашия шум. Втори път плясвам Крис по коляното… тогава си спомням, че ги е виждал по-рано.

— Какво? — крещи той отново.

— Нищо.

— Добре де, какво?

— Просто проверявам дали си още тук! — крещя аз и повече не си казваме нищо.

Не можеш да водиш кой знае какъв разговор върху движещ се мотоциклет освен ако не обичаш да крещиш. Вместо това времето се прекарва в долавяне на нещата и размисъл върху тях. Върху гледките и звуците, върху настроението на времето и припомнени неща, върху машината и местността, в която си; разсъждаваш за нещата при пълно спокойствие, надълго и нашироко, без да бързаш и без чувството, че си губиш времето.

Това, което сега искам да направя, е да използувам предстоящото време, за да поговоря за някои неща, които ми дойдоха наум. Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото време и да съжалява, че си е отишло всичкото. Сега, след като имаме известно време и знаем това, бих искал да го използуваме и да поговорим по-задълбочено за неща, които изглеждат важни.

Имам предвид нещо като шъто̀куа3 — това е единственото название, което мога да измисля, — като пътуващите шъто̀куа, които кръстосвали Америка, тази Америка, същата, дето сме сега, едновремешни поредици популярни беседи, целящи да поучават и развличат, да обогатяват духа и да носят култура и просветление за слуха и мисълта на слушателя. Шъто̀куа били изместени от по-бързо развиващите се радио, кино и телевизия, но на мен ми се струва, че промяната не е била изцяло напредък. Може би поради нея потокът на националното съзнание сега се движи по-бързо и е по-широк, но като че е по-малко дълбок. Старите канали не могат да го съберат и от търсенето на нови по бреговете сякаш изникват разруха и опустошение. В тази шъто̀куа искам не да прокарам нови канали за съзнанието, а просто да покопая по-дълбоко в старите, които са затлачени с отломките на изтъркани мисли и твърде често повтаряни баналности. „Какво ново?“ е интересен и разширяван вечен въпрос, но ако само той те занимава, ще стигнеш единствено до безкраен парад на тривиалното и модното — тиня на утрешния ден. Бих искал вместо това да се заема с въпроса: „Кое е най-доброто?“, въпрос, който прониква по-скоро в дълбочина, отколкото на ширина, въпрос, чиито отговори като че имат свойството да отмият и отнесат тинята по течението. Има ери в човешката история, в които каналите на мисълта са били издълбани твърде дълбоко и никаква промяна не е била възможна, нищо ново не се случвало и „най-доброто“ е било въпрос на догма, но положението сега нс е такова. Сега потокът на нашето обществено съзнание сякаш заличава собствените си брего-ве, загубил е основното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, освен да разхищава собствения си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно.

Пред нас другите пътници, Джон Съдърленд и жена му Силвия, са спрели на крайпътната излетна площадка. Време е да се поразтъпчем. Докато спирам машината си до тях, Силвия сваля каската и разтръсква косите си, а Джон вдига своето „БМВ“ на стойката. Не говорим нищо. Били сме заедно на толкова много пътешествия, че с един поглед разбираме какво е настроението на всеки един. В момента сме просто спокойни наблюдатели.

Пейките за излетници са пусти в тоя утринен час. Цялото място е само за нас. Джон минава през тревата до една чугунена помпа и започва да помпа вода, за да пие. Крис бавно крачи под няколко дървета отвъд тревясалата могилка към малко поточе. Аз просто гледам.

След малко Силвия сяда на дървената пейка и изпружва крака, вдига ги — ту единия, ту другия, — без да поглежда нагоре. Продължителното мълчание за нея означава униние и аз споменавам това. Тя вдига поглед и отново го свежда.

— Мисля си за всички ония хора в колите, дето идваха насреща ни — казва тя. — Първият изглеждаше така тъжен. А после следващият имаше точно същия вид, и после следващият, следващият, всички бяха еднакви.

— Те просто отиваха на работа.

Тя схваща точно, а и тук нямаше нищо необикновено.

— Нали разбираш, работа — повтарям. — Понеделник сутрин. Полузаспали. Кой отива на работа в понеделник сутрин с усмивка?