— О, като всички останали.
— Глупости!
— Освен, разбира се, това, че вадеше хора от горящи къщи и спасяваше деца изпод копитата на препускащи коне.
— Често ли правеше това?
— Почти всеки ден.
— Беше ли гордостта на училището?
— О, да.
— Не че е било кой знае какво училище, някакъв мъжки пансион, както ми-е разказвал.
— Условията при Обри Ъпджон бяха доста сурови. Не може да не запомниш кренвиршите в неделя.
— Знам това от Реджи. Казваше, че не били направени от доволни и щастливи прасета, а от прасета, издъхнали, за общо съжаление, от шап, глисти и туберкулоза.
— Да, това би било доста правдиво описание, струва ми се. Тръгваш ли? — попитах, защото тя беше станала.
— Не мога да чакам нито миг повече. Искам да се хвърля в обятията на Реджи. Ако не го видя скоро, ще умра.
— Знам как се чувстваш. Онзи тип в „Сватбената песен на чифликчията“ се чувствал по същия начин, ама го е казал с други думи. „Там-тарам, там-тарам, там-тарам, аз бързам натам“. По едно време често изпълнявах този номер по селските концерти, само дето като се стигнеше до „Защото това е моето сватбено утро“, трябваше да удължавам „у“-то около десет минути, а това беше жестоко изпитание за дробовете ми. Спомням си, че викарият веднъж ми каза…
Тук бях прекъснат, както често се случва, когато излагам идеите си относно „Сватбената песен на чифликчията“. Боби ме увери, че умира да чуе всичко това, но ще почака да го прочете в автобиографията ми. Излязохме заедно, аз я изпратих и се върнах при Джийвс, който бдеше над колата, ухилен като ряпа. Искам да кажа, аз бях ухилен като ряпа, не Джийвс. Най-доброто, което той може да направи в подобни случаи, е да придърпа устата си леко на една страна, обикновено лявата. Бях в невероятно разположение на духа, който се рееше в непознати висини. Не знам друго нещо, което действа така ободрително, както откритието, че все пак няма да бъдеш оженен.
— Извинявай, че те задържах, Джийвс — изхилих се аз. — Надявам се да не си се отегчил.
— О, не, сър, благодаря ви. Много ми беше добре с моя Спиноза.
— А?
— Екземпляр от „Етика“ на Спиноза, който бяхте така добър да ми дадете неотдавна.
— О, а-а, да, спомням си. Бива ли я?
— Извънредно, сър.
— Предполагам накрая ще се окаже, че икономът е голяма работа. Е, Джийвс, радвам се да ти съобщя, че всичко е под контрол.
— Наистина ли, сър?
— Да, пробива в спойката е овладян и сватбените камбанки са в готовност да запеят всеки момент. Тя е променила решението си.
— Varium et mutabile semper femina19
, сър.— He би трябвало да се изненадвам. А сега — въздъхнах, като се качвах в колата и посягах към кормилото, — ще ти разкажа историята за Уилбърт и каничката за сметана, и ако това не накара косата ти да настръхне, ще бъда безмерно изненадан.
12
Беше топла привечер, когато пристигнахме в Бринкли, и оставяйки колата в гаража, забелязах, че возилото на леля Далия беше там. Значи възрастната ми родственица отново е налице. Така си помислих и не грешах. Намерих я в будоара й с чаша чай и кифла. Поздрави ме с един от ония пронизителни ловджийски викове, които беше усвоила от ловното поле в дните, когато е била запален изтребител на британската лисица. Прозвуча като газова експлозия и премина през тялото ми от петите до върха на косата. Аз самият не съм ловувал, но знам, че половината от битката е спечелена, ако можеш да издаваш звуци като животно от джунглата, страдащо от стомашни киселини. Убеден съм, че леля Далия в младостта си е можела да изхвърли от седлата им колегите си от ловната дружинка с един-единствен рев, дори и през две ниви и една горичка.
— Привет, грознико — викна тя. — Появи се отново, а?
— Току-що стъпих на твоя земя.
— Младият Херинг каза, че си бил в Хърн Бей.
— Да, да взема Джийвс. Как е Бонзо?
— Ошарен, но весел. Защо ти е притрябвал Джийвс?
— Ами оказа се, че присъствието му вече не е наложително, но го открих едва по средата на пътя. Водех го насам да послужи като послушник… не, не беше послушник… посредник, това е думата, между Боби Уикъм и Кипър. Знаеш, че са сгодени, нали?
— Да, тя ми каза.
— Каза ли ти, че е пробутала онова нещо на „Таймс“, където се казва, че се сгодява за мен?
— Първо на мен се довери. Здравата се посмях.
— При всички случаи повече от Кипър, защото на младата гумена глава не й е хрумнало да се довери и на него. Когато прочел съобщението, краката му омекнали и му причерняло. Първото полувреме седял с разбита вяра в жената, но като покипял малко, седнал и й написал писмо в духа на Томас Отуей.
— В духа на кого?
— Не познаваш Томас Отуей? Драматург от седемнадесети век, известен с хапливите си забележки по адрес на другия пол. Написал е пиесата „Сирак“, която е пълна с тях.
— Значи все пак четеш нещо друго, освен комиксите?
— Всъщност аз не съм много вещ в творчеството на Отуей, но Кипър ми разказа. Бил е поддръжник на идеята, че жените са боклук, а Кипър препратил тази информация на Боби в писмото, за което ти казах. Било зашеметяващо.
— А на теб май не ти е минало през ума да му обясниш.
— Разбира се, че ми мина. Но дотогава тя вече беше получила писмото.