Джийвс се намесва

Определението „възхитително“ ми се стори кривоизбрано, и аз го споделих. Но думите ми се загубиха в бурята от кикот, която изригна от нея. Не съм чувал друг път някой да се смее така бурно, дори и Боби, когато греблото скочи и ме хлопна по върха на носа.

— Бих дала петдесет лири, за да съм там — каза тя, когато беше в състояние да задейства гласните си струни. — Наполовина под тоалетката, а?

— Втория път. Първия път, когато общувахме, бях на пода с един стол, овесен на шията ми.

— Като яка от епохата на Елизабет I20, каквато е носил Томас Ботуей.

— Отуей — поправих я намусено. Както вече съм споменавал, обичам да изяснявам нещата. Готвех се да й кажа, че очаквам от нея, като от кръвна роднина, съчувствие и състрадание, а не това кречеталско дърдорене, както бе казал някой. Но точно тогава вратата се отвори и Боби влезе.

Щом я видях, веднага разбрах, че има нещо странно във вида й. Обикновено това същество се показва пред света под формата на някой, който чувства, че ако това не е възможно най-чудесният свят, то поне е достатъчно чудесен, за да му се наслади, докато дойде по-добър. Имам предвид енергия и жизнерадост и всичките му там подобни. Но сега у нея имаше едно безразличие, ама не безразличието, с което те гледа котаракът Огъстъс, а онова на оная жена от картината в Лувъра. Джийвс веднъж ме замъкна там да я видя, и каза, че това е главата, в която се сбират всички краища на света. Спомням си, че ми обърна внимание на досадата в клепачите. Точно такова впечатление на досада ми правеха сега Бобините клепачи.

Като раздвои устните си, които до момента образуваха една съвсем тънка линия, като че ли току-що е смукала лимон, тя каза:

— Дойдох да взема оная книга на мисис Крийм, която четях, мисис Травърс.

— Вземи я, дечко — рече роднината ми. — Колкото повече хора в тая бърлога четат творбите й, толкова по-добре. Всичко това ще помогне на споразумението.

— Значи вече си пристигнала, Боби — попитах аз. — Видя ли Кипър?

Не мога да кажа, че тя изпръхтя, но във всеки случай подсмъркна.

— Бърти — обърна се тя към мен с глас, изваден право от хладилника, — ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Не споменавай името на тоя плъх в мое присъствие — изсъска и се отдалечи, с клепачи все така излъчващи досада.

Остави ме в мъгла, без да мога да напипам вътрешния смисъл, а от ококорените очи на леля Далия можех да заключа, че основната идея не е стигнала и до нея.

— Е! — каза тя. — Какво е всичко това? Мисля, че ми каза, че страстта й към младия Херинг била като врящо масло.

— Така ми каза тя.

— Маслото май е извряло. Да, сър, ако това е езикът на любовта, то аз ще си изям шапката — каза кръвната ми родственица, намеквайки, струва ми се, за отвратителното сламено приспособление, с което работи в градината. Що се отнася до него, мога само да кажа, че то е почти толкова противно, колкото каскета а ла Шерлок Холмс на чичо Том, който е изкарал акъла на повече гарги от всяко друго кепе в Уорсестършър.

— Те май са се счепкали — допълни тя.

— Така изглежда — съгласих се аз. — И не разбирам как е станало, след като я оставих с любовен блясък в очите, а и не може да е стигнала тук преди повече от половин час. Човек се пита какво може за толкова кратко време да превърне едно момиче, изпълнено с любов и сайдер, в момиче, което нарича обекта на своето обожание „плъх“ и не иска да чува името му. Това са дълбоки води. Да изпратя ли да извикат Джийвс?

— Какво, за бога, може да направи Джийвс?

— Е, след като поставяш въпроса по този начин, длъжен съм да призная, че не знам. Но на човек му става навик да вика Джийвс винаги, когато нещата тръгнат на чорчик, май това беше думата. Има нещо чуждо в нея, нали. Чорчик, имам предвид, звучи ми чуждо. Както и да е, да не се спираме повече на това. Има нещо, което трябва да се направи, когато искаш точните факти, и то е да отидеш до извора и да гребнеш направо от там. Кипър може да разбули мистерията. Ще отскоча да го намеря.

Беше ми спестен, обаче, трудът на отскачането, защото в този момент той влезе откъм лявата ми страна.

— А, ето те, Бърти. Чух, че си се върнал. Търсих те.

Той говореше с нисък хриплив глас, който като че излизаше от гробница и можах да забележа, че проявява всички признаци на човек, бил в последно време в близост до експлоадирала бомба. Гърдите му бяха хлътнали, а очите изцъклени. Накратко, изглеждаше като оня тип, който не беше почнал още да взима Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън. Така че пристъпих направо без преамбюл. Нямаше време да бъда тактичен и да се правя, че нищо не забелязвам.

— Що за обтегнатост в отношенията ти с Боби, Кипър? — запитах го и когато той отвърна: „А, нищо“, тропнах по масата и му рекох да не се прави на Света Богородица, а да говори направо.

— Да — подкрепи ме леля Далия. — Какво се случи, млади човече?