Джийвс се намесва

Това моментално отклони мислите на старата ми родственица от аферата Кипър-Боби, която до момента се беше радвала на най-голямото й внимание. И нищо чудно. Раздаването на наградите на средното училище в Маркет Снодсбъри беше събитие, на което щяха да присъстват най-славните и сърцати люде в околността. А до него оставаха само два дни, така че тя трябва да е започвала да нервничи по отношение на продължилото отсъствие на важната клечка, определена да произнесе реч на младите мозъци върху идеалите и живота. Ако си член на борда на управителите в едно училище и си дал дума да осигуриш оратор за най-големия ден на годината, можеш да бъдеш извинен, че си малко нервен, когато сладкодумкото е духнал към столицата, без да каже кога ще се върне и ще се върне ли изобщо. Всичко, което знаеше, беше, че Ъпджон може да го е хванала отпускарската треска и да е решил да остане да кръстосва безцелно булевардите. А нищо не може така да опропасти едно тържество, както провалът с оратора. Та затова тя сега почервеня като майска роза и попита дали старият му ергенски син е споменал нещо за завръщане.

— Той си идва тази вечер. Надява се, че не сте се притеснили.

От устните на татковата ми сестра изхвърча един пръхтеж с калибъра на експлозия в склад за муниции.

— О, така ли? Е, имам една малка новинка за него. Ако иска да знае, притесних се. Какво го задържа толкова дълго в Лондон?

— Трябваше да се види с адвоката си по повод делото за клевета, което ще заведе срещу „Търсдей ривю“.

Често съм се питал на колко ли сантиметра подскочи Кипър от стола си при тези думи. Понякога ми се струва, че бяха двадесет и пет, друг път само двадесет. Но колкото и да бяха, едно е сигурно — той се изстреля от меката седалка, като световен шампион в дисциплината „Висок скок от седящ стоеж“.

— Срещу „Търсдей ривю“? — изненада се леля Далия. — Това е твоето вестниче, нали, млади момко? С какво толкова са го разбъзикали?

— Става дума за тази книга, която татко написа за подготвителните училища. Той написа книга за подготвителните училища. Знаехте ли, че е написал книга за подготвителните училища?

— Съвсем нищичко. На мен никой нищо не ми казва.

— Е, той написа книга за подготвителните училища. В нея се говори за подготвителните училища.

— За подготвителните училища, така ли?

— Да, за подготвителните училища.

— Слава богу, че накрая изяснихме това. Знаех си, че ще стане, ако сме по-упорити. И…?

— И „Търсдей ривю“ написал нещо клеветническо за нея. Адвокатът на татко казва, че съдът трябва да се произнесе за поне пет хиляди лири в негова полза. Защото са го наклеветили. Така че през цялото това време беше в Лондон да се види с адвоката си. Но тази вечер се връща. Ще бъде тук за раздаването на наградите, а аз съм му напечатала и приготвила речта. А, ето го и моят безценен Попит — усмихна се Филис, когато до ушите ни долетя далечен лай. — Пита за вечерята си, сладкото малко ангелче. Добре, скъпичко. Мама иде — изчурулика тя и отлетя за милосърдното си дело.

Оттеглянето й беше последвано от кратка тишина.

— Не ме интересува какво ще кажете — изрече накрая леля Далия предизвикателно. — Умът не е всичко. Тя е едно сладко мило момиче. Обичам я като дъщеря и да върви по дяволите, който казва, че е слабоумна. Е-хей, ти — продължи тя, като видя, че Кипър се свлече отново в стола, опитвайки се не особено успешно, да си закачи обратно увисналата долна челюст. — Какво те гризе, млади момко?

Видях, че Кипър не е във форма за приказки и поех обясненията върху себе си.

— Възникна нещо много деликатно, стара ми родственице. Ти чу какво каза Ф. Милс, преди да отиде да се погрижи за Попит. Това е историята.

— Какво искаш да кажеш?

— Фактите са на разположение. Ъпджон написал това книжле, което, ако си спомняш, е за подготвителните училища. В него, както казва Кипър, се говорело, че времето, прекарано в тези заведения, било най-щастливото в живота ни. Шефът го дал на Кипър да напише рецензия. А той като си спомнил черните дни в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато ние с него пасяхме маргаритки, обезглавил книжлето с един замах. Така ли, Кипър?

Той се напъна да проговори, ако на това изобщо му се вика говор — звуци като на бивол, който си вади крака от тинята.

— Хайде, стига — успя да изрече, — това си беше напълно законна критика. Не му цепих басма, разбира се…

— Ще бъде много интересно да се види тая басма, дето не си я цепил — каза леля Далия, — защото в нея трябва да е имало нещо, което изглежда ще коства на твоя собственик пет хубавички звънтящи хилядарки. Бърти, качвай се в колата и тичай до гарата на Маркет Снодсбъри, да видиш дали в павилиона няма да има брой от тазседмичния… Не, чакай, задръж. Това се отменя. Връщам се след секунда — и тя излезе, като ме остави в неведение относно намеренията си.

Намеренията на лелите не са лесна работа за предугаждане. Обърнах се към Кипър:

— Лоша работа.

По начина, по който се сгърчи, разбрах, че едва ли можеше да бъде по-лоша.

— Какво се случва, когато един редактор в седмичен вестник докара на шефовете си значителни загуби поради клевета?