Джим Тайфуна

— Точно така! Ето защо рано или късно ще те накарам да сложиш край на това безобразие и да прогониш търтеите от дома си. Но първо ще ни помогнеш да доставим Огдън на господин Смидърс.

Последва продължително мълчание.

— Всичко е заради косата ти — най-сетне промълви господин Пет. Имаше вид на човек, който часове наред си е блъскал главата над сложна математическа задача. — Червеникавата коса е причина да постъпваш толкова безразсъдно. Баща ти също е червенокос.

Ан се засмя:

— Не нося вина заради рижавата си перушина, чичо. По-скоро бих казала, че да имаш коса с този цвят е истинско нещастие.

— Най-вече за хората край теб — печално добави Питър Пет.

Втора глава

Лондон сякаш беше притиснат от оловносивото небе. След падналия през нощта дъжд от листата на дърветата още се процеждаха водни капки. След малко обаче сред сивкавите облаци се появи късче синьо небе и през пролуката отначало плахо, сетне с нарастваща самоувереност надникна слънцето и озари луксозните сгради на Гровнър Скуеър, обитавани от прочути личности. Лъчите му се прокраднаха през площада и достигнаха масивните каменни стени на Дрексдейл Хаус, доскорошната лондонска резиденция на графа, носещ същото име. Сетне преминаха през прозореца на трапезарията и се отразиха от плешивото теме на господин Бингли Крокър от Ню Йорк, който се беше задълбочил във вестника си. Ала не докоснаха госпожа Бингли Крокър, която седеше срещу съпруга си и преглеждаше пощата. Ако си бяха позволили подобно нахалство, тя незабавно щеше да нареди на иконома Бейлис да спусне щорите, защото не понасяше волности нито от страна на природата, нито от ближните си.

Господин Крокър беше петдесетинагодишен, гладко избръснат и приятно закръглен джентълмен. Прочетеното във вестника го накара да се намръщи. Върху гладкото му, добродушно лице се изписа отвращение, изумление, а може би смесица от двете. За разлика от него съпругата му очевидно беше доволна от живота. Един поглед й бе достатъчен да измъкне от купа писма онези, които заслужаваха вниманието й, както с един поглед би измъкнала най-срамните тайни на господин Бингли, ако той криеше нещо от нея. Подобно на сестра си Неста и тя беше способна с поглед да постигне повече, отколкото други жени постигаха с упреци и заплахи. Приятелите на покойния й съпруг, известния питсбъргски милионер Г. Г. ван Брънт, твърдяха, че той машинално се изповядвал от игла до конец, щом видел как тя го наблюдава от снимката върху тоалетката.

Госпожа Крокър вдигна очи от нарастващия куп от прочетени писма и усмивка смекчи суровите й черти.

— Лейди Корстърфайн е изпратила покана за приема си на двайсет и девети.

Съпругът й, който беше погълнат от четивото си, само изсумтя.

— Тя е сред най-изисканите дами в Англия. Поддържа връзки с най-влиятелните личности. Брат й е херцог и е най-дългогодишният приятел на премиера.

— А?

— Херцогинята на Аксминстър пише, че ще се радва, ако й съдействам по време на благотворителната разпродажба в полза на Бедните дъщери на духовенството.

— Какво?

— Бингли, изглежда, не ме чуваш! Какво четеш?

Съпругът й с усилие откъсна поглед от вестника:

— О, нищо особено. Преглеждам статия за мача по крикет, който ме насили да гледам вчера.

— Радвам се, че започваш да проявяваш интерес към тази игра. В Англия това е задължително. Бог знае защо досега отказваше да гледаш крикет. Едно време си падаше по бейзбола, а между двата спорта няма никаква разлика.

Внимателният наблюдател би забелязал как лицето на господин Крокър се изкриви в болезнена гримаса. Жените дрънкат каквото им дойде на ума. И макар да не го правят с цел да засегнат някого, трудно е да преглътнеш обидата.

Откъм коридора се разнесе телефонен звън, сетне се чу гласът на иконома, който отговаряше с обичайната си учтивост. Господин Крокър отново зачете вестника си. Появи се Бейлис и тържествено обяви:

— Лейди Корстърфайн желае да разговаря с вас по телефона, мадам.

Домакинята тръгна към вратата, но внезапно спря, сякаш си спомни нещо важно:

— Господин Джеймс станал ли е, Бейлис?

— Доколкото ми е известно, още не, мадам. Една от камериерките преди няколко минути е минала покрай стаята му и ми съобщи, че отвътре не се чува нито звук.

Госпожа Крокър излезе. Икономът възнамеряваше да последва примера й, но като чу гласа на своя господар, любопитно погледна към масата.

— Да му се не види! Хей, Бейлис, ела за малко. Искам да те попитам нещо.

Икономът се приближи. Имаше впечатлението, че тази сутрин работодателят му сякаш не е на себе си. Лицето му беше изпито, изражението — налудничаво. Бейлис не бе пропуснал да сподели констатацията си с останалите членове на прислугата.

Всъщност заболяването на господин Крокър беше по-скоро душевно. Страдаше от пристъпи на носталгия по родината, които зачестяваха в началото на лятото. Откакто преди пет години се беше оженил и бе напуснал родната си страна, „заболяването“ му беше станало хронично. През зимата и пролетта симптомите не се проявяваха толкова отчетливо, но от средата на месец май страданията му ставаха нетърпими.