Джим Тайфуна

Съзнанието на Джими отново се помрачи. Господи, защо го подлагаха на изпитание точно днес, когато се нуждаеше от нежни грижи заради нетърпимото главоболие? Чиновникът очаквателно го гледаше. Беше оставил молива и услужливо подаваше на клиента писалка. Джими мъчително преглътна — всякакви популярни имена се бяха заличили от съзнанието му. Ненадейно получи вдъхновение и прегракнало изрече:

— Бейлис.

Девойката му подаде ръка:

— Май е време да се запознаем. Казвам се Ан Честър. Приятно ми е, господин Бейлис.

Чиновникът изготви билета и подаде на Джими лист розова хартия. Младежът смътно осъзна, че това е някакъв формуляр, който трябва да попълни. Прегледа го и установи, че работата не е толкова елементарна. Отговорите на някои въпроси бяха лесни, но на други изискваха сериозен размисъл.

Височина… фасулски въпрос — един и седемдесет. Коса — кестенява. Очи… и този път отговорът не изискваше усилие — сини. Следваше доста интимен въпрос: „Многоженец ли сте?“ Определено нямаше склонност към полигамия. Стигаше му и една съпруга, при условие, че е червенокоса, със златистокафяви очи, прелестни устни и трапчинка на страната. По този въпрос мнението му беше категорично. Срещу питането „Били ли сте в затвора?“ попълни: „Още не“. Ала следващият въпрос го накара да онемее: „Луд ли сте?“

Джими се поколеба. Мастилото по писеца засъхна, докато той се питаше какво да отговори.

В полумрака на гарата, наподобяваща на огромна пещера, влакът нетърпеливо пуфтеше, а от време на време пронизително изсвирваше. Часовникът на стената показваше шест без десет. По перона се щураха пътници и носачи, продавачи на кифли, плодове и списания, приятели и роднини на заминаващите. Сред навалицата се открояваше икономът Бейлис, който като вярно куче охраняваше голям куфар. Изобщо не обръщаше внимание на водовъртежа от хора около себе си, погледът му трескаво търсеше младия господар.

Джими с лакти разблъска тълпата. Двама продавачи, които случайно препречиха пътя му, отскочиха встрани като изсъхнали листа, понесени от есенен вятър. Той грабна куфара и възкликна:

— Браво, приятелю! Страхувах се, че нещо ще ти попречи да дойдеш.

— Госпожата вечеря навън, сър. Ето защо без затруднение напуснах къщата.

— Опакова ли всичко, което ти поръчах?

— За съжаление бях ограничен от размерите на куфара, господин Джеймс.

— Отлично си се справил. Между другото, предай това писмо на баща ми.

— Непременно, сър.

— Радвам се, че дойде. Докато разговаряхме, долових по тона ти, че се колебаеш.

— Бях изумен, господин Джеймс. Решението ви да напуснете страната ми дойде като гръм от ясно небе.

— И Колумб ненадейно се е отправил на пътешествие към Америка, след като е направил експеримента с прословутото яйце.

— Моля да ме извините за нахалството, сър, но не е ли малко прибързано…

— Не омаловажавай героичната ми постъпка, Бейлис. Може да съм глупак, но се постарай да го забравиш.

— Добър вечер, господин Бейлис — произнесе мелодичен глас. Двамата се обърнаха. Икономът свенливо огледа красивата девойка с елегантен сив костюм и озадачено промърмори:

— Добър вечер, госпожице.

Ан смаяно го зяпна, сетне лъчезарно се усмихна:

— Колко съм несъобразителна. Всъщност поздравих вашия син. С него се срещнахме в кантората на плавателната компания, а преди това той ми спаси живота. Може да се каже, че двамата сме стари приятели.

Бейлис се беше ококорил от изумление и очевидно интелектът му не беше достатъчен да проумее казаното от девойката. Почувства се като в небрано лозе, когато забеляза как младият господар смръщи вежди, сякаш го предупреждаваше да мълчи. Джими не беше предвидил неловката ситуация, но тъй като притежаваше пъргав ум, веднага намери изход от положението:

— Здравейте, госпожице Честър. Баща ми е дошъл да ме изпрати. Запознай се с госпожица Честър, татко.

По принцип английският иконом лесно не губи присъствие на духа, ала Бейлис се оказа неподготвен за неочакваното изпитание на самообладанието му. Отвори уста, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Татко е поразстроен от заминаването ми — прошепна Джими на младата жена. — Днес като че ли не е на себе си.

Ан притежаваше не само вродена тактичност, но и златно сърце. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че по-възрастният господин Бейлис е само един високопоставен прислужник. Едва ли на света съществуваше по-непредубедена девойка от нея, при все това изпита изненада и леко разочарование от плебейското потекло на Джими. Толкова беше трогната, че в очите й проблеснаха сълзи, когато се извърна, за да позволи на баща и син да останат насаме преди раздялата.

— Ще се видим на парахода, господин Бейлис.

— Моля? — сопна се икономът.

— Непременно — побърза да се обади Джими. — Довиждане и доскоро.