Джим Тайфуна

Джими не можеше да повярва на късмета си. Последните няколко дни бе прекарал в състояние на неутешима печал, след като беше открил, че не е единственият мъж на борда на „Атлантик“, копнеещ за компанията на Ан, за да се разнообрази по време на презокеанското пътешествие. Когато се беше впуснал в това приключение, си бе въобразил, че с нея са сами в целия свят, и едва по-късно осъзна опасността и други напористи кавалери да й натрапват вниманието си. Почувства се още по-огорчен, щом установи, че нескопосаното им ухажване доставя удоволствие на Ан. Още през първия ден върху нея връхлетя зализан тип с мустачки и блестящи зъби, който изрази на висок глас изненадата и удоволствието си от срещата им, сетне настоя да я включи в някаква идиотска игра, наречена „шафълборд“4. Де да беше само той! Джими започна да разбира, че Ан, която до този момент бе смятал за своята Ева в райската градина, всъщност е известна и популярна личност. Чиновникът в кантората на компанията бе излъгал, когато твърдеше, че пътниците за този рейс на „Атлантик“ са малобройни. Параходът се оказа така претъпкан, че за малко да се пръсне по шевовете. Сред пасажерите изобилстваха разни Роловци, Кларънсовци и Дуайтовци, които бяха стари познати на Ан и с които бе играла голф, бе танцувала и беше излизала на разходка. Някакъв гнусен тип, наречен Едгар или Теди, бе изпреварил с една глава Джими в състезанието да постави шезлонга си до този на младата жена. Нашият герой се зарече да не стъпва на палубата, където мазникът се бе изтегнал до Ан и й четеше откъси от любимите си романи.

От първия ден на пътуването почти не беше разговарял с нея. Когато не се разхождаше с Роло и не играеше на шафълборд с Кларънс, Ан се грижеше за своята спътница, която страдаше от хронична морска болест и която младата жена наричаше „горкичката леля Неста“. Понякога в пушалнята Джими се натъкваше на плахия очилат човечец, за когото предполагаше, че е чичо на червенокосата девойка, а веднъж връхлетя върху дебелия хлапак, който се беше скатал в най-отдалечения край на палубата, за да изпуши пурата си далеч от очите на роднини и познати. Ан се държеше така, сякаш изобщо не го познава, и очевидно бе забравила, че е спасил живота й.

И ето че сега се появи, сякаш я изпращаше самият Господ Бог. Бяха сами на палубата, обгърнати от дъждовната пелена. Роло, Кларънс, Дуайт, както и Едгар (или Теди) бяха в каютите си и Джими се надяваше до един да са се натръшкали от морска болест. Светът принадлежеше само на двама им с Ан.

— Обичам лошото време! — възкликна младата жена и застана така, че вятърът да брули лицето й. Очите й възбудено блестяха. За кой ли път Джими си каза, че на света няма втора като нея. — Горкичката леля Неста! Беше й зле дори когато океанът беше спокоен, но бурята я довърши. Току-що се опитвах да й вдъхна смелост.

Той едва не се просълзи, като си представи Ан в ролята на предана болногледачка. Копнееше да й каже, че я обожава, но остана безмълвен. Стигнаха до перилата, обърнаха се и отново закрачиха по палубата. Ан го погледна и укорително промърмори:

— Откакто параходът вдигна котва, почти не съм ви виждала. Разкажете ми повече за себе си, господин Бейлис. Защо отивате в Америка?

Джими тъкмо се канеше да се впусне в яростна реч, като я обвини, че го пренебрегва заради многобройните си високопоставени приятели, ала с въпроса си тя му беше отнела златната възможност. Невъзможно бе да се оплаче от отношението й, сетне да й разкаже защо пътува за Америка. Изобщо не го беше грижа за приятелите й с превзетите маниери и аристократичните фамилни имена. Те бяха чужди на този малък свят, в който властваха ураганният вятър и дъждът. Мястото им беше в луксозните каюти, където според Джим би трябвало да изпукат до един от морската болест. И тъй вместо да произнесе пламенната си реч, той смирено отвърна:

— Надявам се в Америка да ми проработи късметът и да забогатея.

Ан със задоволство установи, че предположението й се потвърждава.

— Баща ви сигурно ще бъде доволен от успехите ви.

За момент младежът се пообърка — толкова се бе заплел в лъжи, че му трябваше малко време да прецени колко бащи има — но като се замисли, разбра, че става въпрос за иконома Бейлис.

— Надявам се.

— Много симпатичен старец — добави тя. — Навярно сте неговата гордост.

— Така си е.

— Непременно трябва да успеете в новото си поприще, за да не го разочаровате. С какво смятате да се заемете?

Джими се позамисли и отвърна:

— Иска ми се да работя в редакцията на вестник.

— Нима? Как ви хрумна? Имате ли опит?

— Незначителен.

Тя изведнъж стана по-сдържана:

— Навярно тази професия е достойна за уважение. Самата аз имам известни резерви по въпроса. Познавам само един журналист, когото ненавиждам, ето защо може би съм предубедена.

— Кой е той?

— Със сигурност не го познавате, защото беше сътрудник на американски вестник. Казва се Крокър.