Джим Тайфуна

Хамънд Честър бе застанал до вратата с дъщеря си Ан и оглеждаше гостите с добродушното презрение, което изпитва голямото куче към глутница джафкащи палета. Беше едър мъж с постоянен слънчев загар. Двамата с Ан доста си приличаха. Приликата помежду им щеше да бъде поразителна, ако преди няколко години лицето му почти не беше отнесено от ноктите на разярен ягуар, с когото се бе спречкал в перуанската джунгла.

— Харесва ли ти този цирк? — обърна се той към дъщеря си.

— Не ми прави впечатление.

— От една страна, съжалявам, че се разделям толкова скоро с теб, но от друга, съм щастлив, задето потеглям довечера. Кои са тези хора?

Ан се огледа и заобяснява:

— Онзи там, дето разговаря с Лора Дилейн Портър, писателка-феминистка, е Ърнест Уиздън, прочутият драматург. Жената с късо подстриганата коса е Клара… забравих името й, но знам, че е скулпторка. До нея…

Господин Честър едва потисна прозявката си и прекъсна поменика, като попита:

— Къде е старият Пит? Не присъства ли на тези забавления?

Младата жена се засмя:

— Бедничкият чичо Питър! Ако случайно се прибере от работа преди тълпата да се е разотишла, той се промъква в стаята си и остава там, докато се убеди, че е в безопасност. Последния път, когато го принудих да присъства на подобно събиране, някаква дама буквално го изтормози — спипа го натясно и поне час му говори за морала на финансистите, като от изказването й личеше, че смята милионерите за измета на обществото.

— Даа-а, не е от хората, които могат да се защитят от нападките — замислено отбеляза Хамънд Честър, огледа се и попита: — Кой е онзи човек? Струва ми се, че съм го виждал някъде.

Сякаш силни водовъртежи раздвижваха множеството. Когато възникваше опасност масата от хора да се втвърди, нещо винаги я разбъркваше като с гигантска лъжица. Странното явление се дължеше на неуморните усилия на Неста Пет, която смяташе за задължение на добрата домакиня да кара гостите да общуват помежду си. От мига, в който поканените започнеха да пристигат, докато си тръгнеха, тя непрестанно се движеше напред-назад досущ като ястреб, нахвърляш, се изневиделица върху пиленца. В резултат на решителните й действия гостите непрекъснато се прегрупираха, подобно на миниатюрните фигурки по витрините на Бродуей, които се въртят върху метален диск, а при сблъсък с друга фигурка се разпръсват и се подреждат по различен начин. Тази особеност, характерна за приемите на госпожа Пет, подпомагаше гореспоменатото обогатяване на познанията, тъй като докато присъстваш на обсъждане на искреността на Оскар Уайлд, току-виж „лекторът“ се е сменил и си въвлечен в спор относно скритото послание на руския балет.

Неста Пет се вряза в групичка, пред която в този момент мършава жена най-изчерпателно разясняваше принципите на наказателното право, и дръпна встрани висок русокос младеж с глуповата физиономия. От няколко минути младият мъж седеше прав като свещ, с длани на коленете. Толкова напомняше на последния от редицата в представление на менестрели, че не би изненадал никого, ако започне да пее или да задава гатанки.

Ан проследи погледа на баща си:

— За онзи човек ли питаш, който разговаря с леля Неста? Ето, че се приближават към Уили Партридж.

— Да, за него. Кой е той?

— И още питаш, след като ти ни го представи. Това е лорд Уизбийч, който представи на чичо Пит препоръчително писмо от теб. Доколкото разбрах, запознали сте се в Канада.

— Сега си спомних. Запознахме се в Британска Колумбия, когато една нощ лагерувахме заедно. Не го бях виждал преди, не го срещнах никога повече. Каза, че му трябвало препоръчително писмо до стария Пит, затова надрасках с молив един-два реда на гърба на някакъв плик. Никога не съм виждал толкова добър покерджия. Направо ме ошушка.

Изглежда като герой от комична оперета, но всъщност умът му е като бръснач.

Ан изгледа баща си и замислено промълви:

— Странно е, че точно ти откриваш скрити добродетели у лорда, татко. Опитвах се да си съставя мнение за него. Предложи ми да се омъжа за него.

— Нима? Навярно мнозина от тук присъстващите младежи искат същото, скъпа. — Господин Честър с интерес огледа дъщеря си, която неусетно бе пораснала и се бе превърнала в красавица, макар за него още да беше дългокрако момиченце с къса поличка. — Сигурно непрекъснато им отказваш.

— Вярно е. Имам нещо като работно време — всеки делничен ден от десет до шестнайсет, с един час прекъсване за обедна почивка. Кандидатите се допускат само след представяне на визитна картичка.

— Харесва ли ти лорд Уизбийч?

— Честно да ти кажа, не съм сигурна. Много е симпатичен и което е по-важно, някак е по-различен. Повечето от познатите ми мъже като че са излезли от една и съща матрица. Лордът и един друг човек са единствените, които не си приличат като близнаци с останалите.

— Кой е този друг човек?

— Един почти непознат, с когото пътувах на „Атлантик“.

Хамънд Честър погледна часовника си и заяви: