Джим Тайфуна

— Сама прецени, Ан. Като си помисля, че си моя дъщеря, имам едно-едничко утешение… не, не се изразих правилно. Утешително е да знам, че не бива да се тревожа за теб. Не се налага да ти давам бащински съвети. Притежаваш три пъти повече здрав разум от мен, пък и не си от момичетата, дето на драго сърце приемат съвети. От ей такова хлапе знаеш какво искаш от живота… Слушай, ако ще ме изпращаш, най-добре да тръгваме. Къде е колата?

— Пред входа. Няма ли да се сбогуваш с леля Неста?

— Какво? Нима искаш да си пробивам път през глутницата койоти, които я заобикалят? — възкликна смелият ловец, а изражението му подсказваше, че е притеснен от нерадостната перспектива. — Побеснелите поети ще ме разкъсат на парчета. Освен това е глупаво да се сбогувам толкова тържествено, след като ще отсъствам за кратко време. Този път отивам съвсем наблизо, в Колумбия.

— Тъкмо ще се връщаш всяка седмица, за да прекарваш с нас двата почивни дни — иронично подхвърли младата жена.

Спря на прага, обърна се, погледна за миг към русокосия лорд Уизбийч, който оживено разговаряше с леля й и с Уили Партридж, сетне последва баща си. Мълчаливо седна зад волана на автомобила, тъй като беше погълната от мислите си. По природа бе независима и почти никога не търсеше морална подкрепа, но в момента й се искаше баща й да е по-грижовен. Тогава щеше да го помоли да й помогне за разрешаването на проблем, който не й даваше покой вече три седмици, откакто лорд Уизбийч й предложи да се омъжи за него, а тя обеща да му даде отговор след завръщането си от Англия. Ето, че от няколко дни беше в Ню Йорк, но още не бе взела решение. Изпитваше раздразнение към себе си, защото харесваше хората, които мислят и действат решително, и сама се придържаше към това правило. Обичаше баща си и не се съмняваше, че той й отвръща със същото, ала двамата отдавна се бяха отчуждили. Знаеше, че не може да очаква съвет от него.

Придружи го на борда на парахода, повъртя се около него като загрижена майка, а след като се сбогуваха, слезе на брега, качи се в колата и бавно потегли по обратния път. За пръв път в живота си се чувстваше неуверена. Преди да замине за Англия бе решила да се омъжи за лорда и не му беше отговорила незабавно само защото искаше на спокойствие да обмисли положението. До завръщането й в Ню Йорк не я терзаеха никакви съмнения. Сетне поради незнайна причина идеята да се омъжи за лорд Уизбийч започна да й се струва отблъскваща. А сега се колебаеше дали да се подчини на инстинкта си, или да избере брака.

Стигна до къщата на Ривърсайд Драйв, но не намали скоростта. Знаеше, че лордът очаква завръщането й, а в момента единственото й желание бе да остане сама. Питаше се дали е потисната от раздялата с баща си и реши, че именно това е причината. Всяко краткотрайно посещение на великия ловец временно нарушаваше душевното й равновесие. Бавно шофираше по шосето край реката и размишляваше.

Твърдо бе решила да не се прибере у дома, преди да е взела окончателно решение.

Междувременно лорд Уизбийч разговаряше с госпожа Пет и с Уили, който беше изобретил взривното вещество, наречено „партриджит“. Когато чу някой да се обръща към него по име, младият човек бавно се обърна и високомерно изгледа натрапника, който бе дръзнал да наруши самовглъбяването на един велик мислител. Щом го заговореха, неизменно придобиваше надменното изражение и мнозина (между които и господин Пет) твърдяха, че с превзетите си маниери Уили прикрива празноумието си и че репутацията си на гениален изобретател дължи най-вече на блуждаещия си поглед, на буйната си грива, която често разресваше с пръсти, и на славата на покойния си баща — великия изобретател Дуайт Партридж — Злите езици говореха, че експлозивът, наречен „партриджит“, е получен в резултат на научните експерименти, които бащата е провеждал непосредствено преди смъртта си. Специалистите в тази област бяха осведомени за опитите му за създаване на нов вид експлозив. Известно бе, че правителствени емисари от няколко чужди страни са проявили интерес към изобретението му.

Внезапно заболяване с фатален изход сложи край на обещаващата кариера на Партридж и светът го забрави, докато от интервю, публикувано в „Сънди Кроникъл“ (този неизчерпаем източник на информация за забележителни личности), стана ясно, че синът му е продължил научните му експерименти. Започнаха да се носят слухове за сензационно откритие, които Уили нито отричаше, нито потвърждаваше. Обвил се бе в загадъчно мълчание, което отлично пасваше на външността му.

След като бавно се обърна и погледът му срещна доверчивата, безхитростна физиономия на лорда, Уили се наду като пуяк и на лицето му цъфна същото изражение като на снимката му в „Кроникъл“.

— О, Уизбийч — промърмори.

Лордът сякаш не се засегна от покровителствения му тон, а поведе оживен разговор. Умееше да се държи непринудено и печелеше симпатиите на приятели и познати.

— Тъкмо казвах на госпожа Пет, че няма да се учудя, ако в най-скоро време моите съотечественици ви направят предложение относно изобретеното от вас вещество.