Джим Тайфуна

Джентълмена Джак беше философски настроен. Изглежда се беше примирил с провала си. Седна на страничната облегалка на едно кресло и изгледа Джими. Ала погледът му не беше враждебен, той дори кисело се усмихна:

— Мислех, че съм те отстранил от играта. Май си по-умен, отколкото предполагах. И през ум не ми минаваше, че няма да изкъркаш алкохола.

Едва сега Джими разгада мистерията около бутилката, която по загадъчен начин се беше озовала в стаята му.

— Ти си я оставил, така ли? И в питието сигурно е имало приспивателно.

— Естествено.

— Никога не съм предполагал, че добродетелта бива възнаградена веднага — усмихна се Джими. — Отказах се да си налея от бутилката не защото заподозрях нещо нередно, а от благородни подбуди. Знаеш ли, зарекъл съм се да не близвам алкохол.

Мнимият лорд се изсмя. Ако младежът познаваше добре човека, когото „колегите“ наричаха Джентълмена Джак, щеше да заподозре, че работата не му е чиста. Приятелите на русокосия знаеха, че той се смее по този начин само когато има скрит коз.

— Май днес ти върви, а? — подхвърли на Джими.

— Така изглежда.

— Мисля, че не всичко е загубено.

— Грешиш, драги. За теб играта свърши. А сега върни епруветката в касата, която, уви, вече не е огнеупорна.

— Каква епруветка?

— Не се прави на глупак, стари приятелю. В джоба на сакото ти има епруветка с партриджит.

Джентълмена Джак отново се засмя и тръгна към сейфа.

— Постави я внимателно на горната полица — нареди Джими.

В този момент се разнесе кански писък, който го накара да подскочи от изненада. Русокосият очевидно беше обезумял, защото крещеше с пълен глас:

— Помощ! Помощ! Помощ!

Досега разговорът се водеше почти шепнешком, ефектът от неистовите крясъци бе като избухване на експлозив. Виковете отекваха от стените и сякаш ги разтърсваха. За миг Джими се вцепени, после дочу трясък. Усети как нещо подскочи в ръката му. Ужасен го захвърли и изумено се втренчи в дупката на килима, от която се виеше дим. Толкова бе смаян от непредвидения ход на Джак, че беше забравил за револвера в ръката си и несъзнателно бе натиснал спусъка.

После събитията се развиха с мълниеносна бързина. Силен удар в брадичката му накара Джими да залитне, а когато възстанови равновесието си, установи, че към него е насочен револверът, с който преди секунди едва не беше прострелял крака си. Джентълмена Джак иронично се усмихна и промърмори:

— Нали ти казах, че не всичко е загубено.

Силното кроше временно бе свело до минимум мисловната му дейност. Стоеше неподвижно, преглъщаше, опитваше да се овладее и да се отърве от предчувствието, че всеки момент главата му ще експлодира от нечовешката болка. Заднешком се добра до бюрото и се облегна на него. Изведнъж чу зад себе си глас:

— Тва пък кво е?

Извърна глава и не можа да повярва на очите си: през високите прозорци влезе странна процесия. Начело вървеше баща му, който още носеше страховитата маска; следваше го тип с буйна брада и с очила с кръгли стъкла, който се движеше като автомобил, преминаващ през купа сено. Трети подред беше Огдън Форд, следваше го нисичка, опасна наглед дама със зорки, но зле координирани очи, която здраво стискаше огромен револвер и бе олицетворение на съвременна жена, която изобщо не си поплюва. Джими премигна — появяването й допълваше кошмарния аспект на тази безкрайна нощ, тъй като дамата сякаш беше двойничка на прислужницата, на която бе наредил да повика „иконома“ Скинър. Но как е възможно? Не беше запознат с навиците на домашните прислужници, но бе сигурен, че нямат обичай да се разхождат през малките часове на нощта с револвер в ръка.

Докато трескаво се опитваше да открие някаква логика в този хаос, вратата се отвори и в библиотеката нахлуха още хора, които бяха събудени от пронизителните крясъци. Джими отново извърна глава, за да огледа новите участници в нощната драма. Отрядът се предвождаше от госпожа Пет, следваха я Ан, двама-трима от гениите и Уили Партридж. Новодошлите бяха кой по нощница, кой по пижама и един през друг започнаха да задават въпроси. Дамата с пистолета решително се нагърби с командването и на тази група, като извика:

— Зат’ри врртата!

Някой побърза да се подчини.

— Обясни! — обърна се тя към Джентълмена Джак.

Двайсет и трета глава

Джентълмена Джак бе свалил револвера и чакаше да го разпитат. Имаше самодоволния вид на човек, който възнамерява да заяви, че само е изпълнил дълга си и не желае благодарности.

— Коя сте вие? — попита.

— Н’ей важно — отсече жената. — Гос’жа Пет знай коя съм.

— Дано да не ми се разсърдите, лорд Уизбийч — обади се госпожа Пет. — Наех детектив да ви помогне. Реших, че няма да се справите сам. Надявам се, че не съм ви засегнала.

— В никакъв случай… постъпила сте много мъдро.

— Радвам се, че одобрявате инициативата ми.

— Безусловно я подкрепям.

Госпожица Тримбъл прекъсна учтивата размяна на реплики.

— К’ви ги дрънка тоз? К’ва помощ?

— Лорд Уизбийч беше така добър да предложи да охранява експлозива, изобретен от моя племенник — обясни госпожа Пет.

Джентълмена Джак скромно се усмихна: