Джойленд

— Той си почива и не искам да го безпокоя. Преди малко проведе куп телефонни разговори, а ни предстои и да прегледаме някои отчети, колкото и да ми е неприятно да го притеснявам. Напоследък бързо се уморява.

— Няма да му отнема много време.

Тя въздъхна:

— Е, добре, ще проверя дали е буден. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— За услуга — отвърнах. — Той ще разбере.

Наистина разбра и ми зададе само два въпроса. Първият беше дали съм сигурен. Отвърнах, че вече съм взел решение. Вторият…

— Каза ли вече на родителите си, Джоунси?

— Имам само баща, господин Истърбрук, ще го уведомя довечера.

— Добре. Преди да си тръгнеш, кажи на Бренда за какво става въпрос. Тя ще ти даде необходимите формуляри, които ще попълниш… — Прозина се, при което отново се „насладих“ на конските му зъби, и промърмори: — Прощавай, синко, беше уморителен ден. Уморително лято беше.

— Благодаря, господин Истърбрук.

Той махна с ръка:

— Няма защо. Убеден съм, че ще бъдеш ценно попълнение, но сториш ли го без съгласието на баща си, много ще ме разочароваш. Затвори вратата на излизане, ако обичаш.

Направих се, че не забелязвам как се цупеше Бренда, докато ровеше из чекмеджета и комплектуваше различните формуляри на фирма „Джойленд“, необходими за постъпване на постоянна работа. Неодобрението й беше почти осезаемо, обаче не ми пукаше. Сгънах формулярите, пъхнах ги в задния джоб на джинсите си и си тръгнах.

Отвъд дрискалата в дъното на „задния двор“ имаше горичка от каучукови дървета. Отидох в горичката, седнах под едно дърво и отворих плика, който мадам Фортуна ми беше дала. Бележката бе кратка и конкретна.

Отиваш при господин Истърбрук, за да го помолиш да те остави на работа след Деня на труда. Знаеш, че няма да ти откаже.

Беше права, наистина исках да знам дали не е измамница. Отговорът беше пред очите ми. И да, бях взел решение какво предстои нататък в живота на Девин Джоунс. Това също го беше познала безпогрешно.

Ала имаше и още един ред.

Ти спаси момиченцето. Но, мило мое момче, не можеш да спасиш всички.

След като казах на татко, че няма да се върна в университета, че искам да си почина една година и възнамерявам да я прекарам в Джойленд, настана дълго мълчание от другия край на телефонната линия. Мислех, че баща ми ще се разкрещи, но не го направи. Когато отново проговори, гласът му беше като на много уморен човек:

— Заради онова момиче е, нали?

Почти два месеца по-рано му бях казал, че с Уенди „сме си дали почивка“, но той мигом проумя истината. Оттогава не бе изрекъл името й нито веднъж при ежеседмичните ни телефонни разговори. Сега тя беше само „онова момиче“. След първите няколко пъти, когато го каза, се опитах да се пошегувам и го попитах дали не си мисли, че съм ходил с телевизионната звезда Марло Томас. Не му стана смешно. Не се пробвах повече.

— Донякъде е заради Уенди — признах, — но не изцяло. Просто имам нужда от известно… откъсване. Да си поема дъх, така да се каже. А и започна да ми харесва тук.

Той въздъхна:

— Може би наистина ти трябва прекъсване. Поне ще работиш, вместо да обикаляш на автостоп из Европа като дъщерята на Дюи Мишо. Четиринайсет месеца вече е по студентски хостели и не му се вижда краят! Боже мили! Като нищо ще цъфне у дома с глисти и забременяла.

— Е, аз вярвам, че ще избегна и двете — рекох. — Ако внимавам де.

— Погрижи се да избегнеш ураганите. Наближава сезонът им по онези места.

— Наистина ли приемаш решението ми, татко?

— Защо? Очакваше да споря с теб ли? Да се опитвам да те разубедя? Ако това е желанието ти, ще се опитам, но знам какво щеше да каже майка ти: „Щом е достатъчно възрастен законно да си купува алкохол, време е да взема самостоятелни решения за живота си.“

Усмихнах се.

— Да, все едно я чувам.

— Ще ти кажа какво мисля аз: глупаво е да се върнеш в университета, ако непрекъснато ще мислиш за онова момиче и ще си развалиш успеха. Ако боядисването на съоръжения и ремонтът на панаирджийски бараки ще ти помогне да забравиш миналото, може би е добра стъпка. Но какво ще стане със стипендията и студентския ти заем, ако решиш да се върнеш през есента на седемдесет и четвърта?

— Няма да е проблем. Тази година завърших с отличен успех, което ще е убедителен аргумент.

— Онова момиче!… — изпъшка той с отвращение, после минахме на други теми.

Да, беше прав: още бях тъжен и потиснат заради начина, по който приключи връзката ми с Уенди, от друга страна обаче, вече бях поел трудния път („пътуването“, както казват днес в групите за самопомощ) от отрицанието към приемането. Безоблачното щастие и покоят още не се задаваха на хоризонта, ала вече не вярвах — както през дългите и мъчителни юнски дни и нощи, — че никога няма да ме споходят.