Джойленд

Тя помоли да я оставя на автогарата в Уилмингтън, а да не пред хотелчето, в което Том беше запазил стая. Обясни, че предпочита да вземе такси дотам. Понечих да възразя, че само ще си хвърли парите на вятъра, но се възпрях. Изглеждаше леко притеснена и подозирах, че не й се иска да слезе от моята кола, за да се съблече и след две минути да легне с Том.

Спрях срещу стоянката на такситата; тя обгърна с длани лицето ми и ме целуна по устните. Беше страстна и дълга целувка, точно каквато трябва.

— Ако го нямаше Том, щях да те накарам да забравиш онова глупаво момиче — промълви после.

— Но го има.

— Да. Не забравяй да се обаждаш, Дейв.

— А ти не забравяй какво те помолих да направиш. Ако имаш такава възможност.

— Ще запомня. Ти си много мил човек.

Не знам защо, но от думите й ми се доплака. Обаче се усмихнах.

— Признай също, че бях страхотен като Хауи.

— Няма спор. Девин Джоунс, спасителят на момиченца.

За миг си помислих, че ще ме целуне отново, но тя не го направи. Слезе от колата и изтича към стоянката, като придържаше развятата си пола. Не помръднах, докато Ерин не се качи на задната седалка на едно такси и не отпътува. После самият аз отпътувах обратно към Хевънс Бей и пансиона на госпожа Шопло, към моята есен в Джойленд — и най-хубавата, и най-ужасната есен в живота ми.

Дали Ани и Майк Рос седяха в края на дъсчената пътека пред зелената викторианска къща, когато във вторника след Деня на труда вървях по брега към парка? Спомням си топлите кроасани, които похапвах в движение, и кръжащите над мен чайки, но за Ани и Майк не съм съвсем сигурен. По-късно те станаха толкова важен елемент от пейзажа, че ми е невъзможно да определя точния момент, в който за първи път ги забелязах. Нищо не обърква паметта като постоянното повторение.

Десет години след събитията, за които ви разказвам, вече бях (като наказание за греховете ми, предполагам) щатен автор в списание „Кливланд“. Повечето от първите си чернови пишех на бележници с жълти страници в кафенето на Трета Западна улица близо до стадиона „Лейкфронт“, на който по онова време се играеха домакинските мачове на „Индианс“. Всеки ден в десет някаква млада жена идваше, купуваше четири-пет кафета и ги занасяше в съседната агенция за недвижими имоти. И нея също не знам кога видях за първи път. Знам само, че един ден я забелязах и осъзнах как понякога на излизане поглежда към мен. Дойде денят, в който отвърнах на погледа й и тя ми се усмихна. Аз също се усмихнах. След осем месеца се оженихме.

И с Ани, и с Майк беше така; в един ден се превърнаха в реална част от моя свят. Винаги им помахвах, момчето в инвалидната количка ми отвръщаше със същия жест, а кучето ме наблюдаваше — присвиваше уши срещу ветреца, който рошеше козината му. Жената беше руса и красива — с високи скули, раздалечени сини очи и плътни устни, от онези, дето винаги изглеждат леко подпухнали. Момчето в инвалидната количка носеше шапка на „Уайт Сокс“, която покриваше ушите му. Изглеждаше много болно. Ала усмивката му бе жизнерадостна. Независимо дали минавах на отиване или на връщане, то винаги ми се усмихваше. Един-два пъти дори вдигна два пръста — жеста за мир, и аз му отвърнах. Момчето беше свикнало с мен, както аз с него. Струва ми се, че дори кучето Майло започна да ме приема като част от пейзажа. Само жената се държеше дистанцирано. Често когато минавах, даже не вдигаше очи от книгата си. Ако случайно ме погледнеше, не ми махаше и никога не направи жеста за мир.

Имах много задачи, с които да запълвам времето си в Джойленд, и макар работата да не беше интересна и разнообразна като през лятото, то поне беше по-равномерна и не така изтощителна. Имах възможност отново да се проявя в ролята на Хауи (достойна за академична награда) и да изпея още няколко пъти „Честит рожден ден“ в селцето „Шушу-мушу“, тъй като паркът беше отворен за посетители и през първите три седмици на септември. Само че сега те бяха много по-малко и нито веднъж не управлявах нашишкано съоръжение. Нито дори виенското колело „Каролайна“, което отстъпваше първенството само на въртележката.

— В Нова Англия повечето лунапаркове са отворени през уикендите чак до Хелоуин — каза ми Фред Дийн един ден. Седяхме на пейка и обядвахме здравословно с бургери с чили и със свински пръжки. — Във Флорида пък работят целогодишно. Ние сме в нещо като сива зона. През шейсетте господин Истърбрук опита да останем отворени и през есента, куп пари хвърли за реклама, но напразно. Започнат ли нощите да захладняват, тукашните хора започват да си мислят за провинциални панаири и така нататък. Освен това много от ветераните отиват в лунапаркове на юг или на запад, които работят и през зимата. — Той се загледа към „Следата на хрътката“, съвсем безлюдна сега, и въздъхна. — Самотно става тук по това време на годината.

— На мен ми харесва — казах. И бях искрен.