Джойленд

Беше годината, през която прегърнах самотата. Понякога ходех на кино в Лъмбъртън или в Мъртъл Бийч с госпожа Шопло и с Тина Акърли, библиотекарката с големите цайси, но повечето вечери прекарвах в стаята си и препрочитах „Властелинът на пръстените“ или съчинявах писма до Ерин, Том и татко. Съчиних и доста стихове, за които сега ме е срам да си помисля. Слава богу, изгорих ги. Добавих нова, задоволяващо мрачна плоча към малката си колекция — „Тъмната страна на луната“. В „Притчи“ е казано: „Както кучето се връща на бълвоча си, така безумният повтаря своята глупост.“ През тази есен аз се връщах към „Тъмната страна на луната“ отново и отново, като давах отдих на „Пинк Флойд“ само колкото пак да чуя Джим Морисън да припява: „Това е краят, красива приятелко“. Тежка форма на меланхолия у двайсет и една годишен младеж — знам, знам.

В Джойленд поне имах достатъчно за вършене да си запълвам дните. Първите две седмици, докато паркът още действаше при намалено работно време, бяха посветени на есенно почистване. Фред Дийн ме направи завеждащ на малък екип от потръчковци и до момента, когато на портала се появи табела „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА“, вече бяхме почистили с гребла и окосили всяка ливадка, подготвили бяхме всяка цветна леха за зимата, изтъркали бяхме всички съоръжения. Построихме в задния двор барака от гофрирана ламарина, където складирахме за през зимата количките за храна („хам-хум возилата“ на езика на дъра-бъра), фургончетата за пуканки, количката за сладолед и тази за „Сочни Бау-бау“, сгушена под зеленото платнище.

Когато потръчковците се отправиха на север да берат ябълки, аз започнах процеса по зазимяване заедно с Лейн Харди и Еди Паркс, сприхавия ветеран, който управляваше „Къщата на ужасите“ (и екип „Доберман“) през сезона. Източихме фонтана на пресечката на Джойленд Авеню и „Следата на хрътката“ и тъкмо се захващахме с „Капитан Немо пляс-тряс“ — много по-мащабна задача, — когато се появи господин Истърбрук с вечния си черен костюм.

— Тази вечер заминавам за Сарасота — уведоми ни той. — Бренда Рафърти ще ме придружи както обикновено. — Усмихна се и ни показа онези ми ти негови зъби. — Обикалям парка, за да изкажа благодарности на служителите. На онези, които са останали де.

— Пожелавам ви прекрасна зима, господин Истърбрук — каза Лейн.

Еди измърмори нещо, което ми прозвуча като „превратно тълкуване“, но вероятно беше „приятно пътуване“.

— Благодаря ви за всичко — казах аз.

Той се ръкува и с трима ни, като аз бях последен.

— Надявам се да те видя и догодина, Джоунси. Мисля, че ти си един младеж със сериозна панаирджийска жилка.

Ала той не ме видя следващото лято и никой не видя него. Господин Истърбрук почина навръх Нова година в апартамент на булевард „Джон Ринглинг“, на няма и километър от мястото, на което прочутият едноименен цирк изнасяше зимните си представления.

— Шантав дъртофелник — рече Паркс, като гледаше как Истърбрук върви към колата си, където Бренда го чакаше, за да му помогне да се качи.

Лейн го изгледа на кръв, после процеди:

— Я трай!

Еди това и направи. Разумно от негова страна.

Една сутрин, както си вървях към Джойленд с обичайните кроасани, териерът Джак Ръсел най-сетне доприпка до мен да ме проучи.

— Майло, върни се веднага! — извика жената.

Майло се обърна да я погледне, после отново впери в мен блестящите си черни очи. Импулсивно откъснах парче от закуската си, приклекнах и му го подадох. Майло се втурна като стрела.

— Не го хранете! — кресна жената.

— О, мамо, стига пък ти — обади се момчето.

Майло я чу и не лапна късчето кроасан… но пък седна пред мен и протегна предните лапи. Дадох му хапката.

— Няма да го правя повече — казах и се изправих. — Но пък не можех да оставя без награда един отличен номер.

Жената изсумтя и се върна към книгата си, която беше дебела и сигурно трудна за държане. Момчето се провикна:

— Ние постоянно го храним. Само че не напълнява заради многото тичане.

Без да вдига очи от книгата си, майката припомни:

— Какво сме се разбрали за разговори с непознати, Майк?

— Не е съвсем непознат, след като го виждаме всеки ден — изтъкна хлапакът. Което бе логично поне от моя гледна точка.

— Аз съм Девин Джоунс — представих се. — Живея в пансиона на госпожа Шопло и работя в Джойленд.

— Значи не бива да закъснявате — промърмори жената, все така загледана в книгата.