Джойленд

Погледна ме: присвитите му лукави очички надничаха от тясното му, загоряло от слънцето лице. На колко ли години беше? На трийсет? На шейсет? Не можех да преценя, както не можех да преценя дали казва истината. Не ми пукаше. Единственото ми желание беше да съм по-далеч от него. Тръпки ме побиваха от този човек.

Еди вдигна ръце:

— Онзи, който го е извършил, е носил същите ръкавици. Знаеше ли го?

Кимнах.

— И още една риза.

— Точно така. — Усмивката му стана по-широка. — За да се запази от кръвта. Хитро, нали? Така и не го хванаха. Хайде сега, да те няма.

При „Каролайна“ ме посрещна само сянката на Лейн, който се катереше по колелото. Проверяваше всяка напречна греда, преди да стъпи върху нея. На колана му беше окачена кожена чантичка с инструменти, от време на време той изваждаше от нея гаечен ключ. В Джойленд имаше само един атракцион, в който действието се развиваше в полумрак и (в един участък — в пълна тъмнина), за сметка на това разполагаше с десетина от така наречените високи съоръжения, включително виенското колело, „Ципа“ и „Мълнията“. Екип по поддръжката от трима души ги проверяваше всеки ден през сезона преди отварянето на парка; разбира се, имаше и посещения (понякога внезапни) от Щатската инспекция на увеселителните паркове на Северна Каролина, но Лейн твърдеше, че всеки, който управлява съоръжение и не си го проверява сам, е мързелив и безотговорен. Което ме накара да се запитам кога за последно Еди Паркс се е возил в някое от неговите „вагончитъ“ и беше тествал надеждността на „прътити“.

Лейн погледна надолу, видя ме и се провикна:

— Оня грозник даде ли ти обедна почивка?

— Пропуснах я, без да искам — викнах в отговор. — Изгубих представа за времето.

Но сега наистина бях гладен като вълк.

— В колибката ми има салата с макарони и с риба тон, ако я искаш. Като я приготвях снощи, се увлякох с количеството.

Влязох в барачката с контролните уреди и отворих големия съд от огнеупорно стъкло. Докато Лейн слезе от колелото, рибата тон и макароните бяха вече в стомаха ми и нагъвах няколкото изостанали сладки със смокиново желе.

— Благодаря, Лейн, много вкусно беше.

— Да, бе, един ден от мен ще излезе нечия прекрасна съпруга. Я дай една сладка, преди да си ги омел всичките.

Поднесох му кутията.

— Как беше колелото?

— Екстра си е, в отлична форма. Ще ми помогнеш ли с двигателя, като ти се слегне храната?

— То се знае.

Той си свали шапката и я завъртя на пръст. Косата му бе прибрана на стегната конска опашка и сред черното забелязах няколко бели нишки. Нямаше ги в началото на лятото, сигурен бях.

— Слушай, Джоунси, Еди е потомствен панаирджия, но това не променя факта, че е противен негодник. В неговите очи ти имаш два минуса: млад си и имаш по-високо образование от осми клас. Като ти писне от гадостите му, само кажи и ще го строя да те остави на мира.

— Благодаря, засега се оправям.

— Знам. Наблюдавам те как се държиш и съм впечатлен. Обаче Еди хич не е лесен.

— Той е грубиян и тиранин — заявих.

— Да, но има и добра новина: като при повечето грубияни под нахапаната външност се спотайва страхливец. В парка има хора, от които се бои, и по случайност аз съм сред тях. Случвало се е да му разбивам носа и с удоволствие ще го сторя отново. Мисълта ми е, че ако ти писне от него, ще се погрижа да те остави на мира.

— Може ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Защо постоянно носи ръкавици?

Лейн се засмя, нахлупи шапката си и я намести под точния ъгъл.

— Псориазис. Кожата на ръцете му се лющи или така твърди той. Не знам кога за последно видях ръцете му. Казва, че ако не носи ръкавици, разчесвал раните до кръв.

— Може би затова е толкова злонравен.

— По-скоро е обратното, от злия нрав му е дошла кожната болест. — Той се почука по слепоочието. — Главата контролира тялото, убеден съм. Хайде, Джоунси, на работа.

Завършихме подготовката на виенското колело за дългия му зимен сън, после се захванахме с напоителната система. След като продухахме тръбите със сгъстен въздух и вкарахме в тях няколко галона антифриз, слънцето вече се спускаше към дърветата западно от парка и сенките се удължаваха.

— Стига за днес — обяви Лейн. — Свършихме повече от достатъчно. Донеси ми картата си да ти я подпиша.

Почуках часовника си и му показах, че е едва пет и петнайсет.

Той поклати глава и се усмихна:

— Нямам проблем да напиша на картата, че си напуснал в шест. Днес свърши дванайсетчасова работа, малкия.

— Добре — казах. — Но не ме наричай „малкия“, той така ми вика. — И посочих с брадичка към „Къщата на ужасите“.

— Ще го запомня. Донеси ми картата и после изчезвай.

Следобед вятърът бе поутихнал, но все още се усещаше топъл полъх, когато тръгнах по брега. Често на връщане в града наблюдавах дългата си сянка по водата, но тази вечер си гледах най-вече в краката. Бях уморен. Мечтаех за сандвич с шунка и сирене от „Пекарната на Бети“ и за две бири от съседния супермаркет „Севън-илевън“. Щях да се прибера в пансиона, да се настаня на креслото до прозореца и да почета Толкин, докато се храня. Преполовил бях „Двете кули“ и ми беше много интересно.