Джойленд

Вдигнах поглед заради гласа на момчето. Вятърът духаше към мен и го чух ясно:

— По-бързо, мамо. Още малко и ще… — Тук бе прекъснат от пристъп на кашлица. После хлапакът довърши: — Още малко и ще успееш!

Тази вечер майката на Майк бе на плажа вместо под чадъра си. Тичаше към мен, но не ме виждаше, защото гледаше нагоре към хвърчилото, което държеше. Връвта стигаше до момчето, седнало в инвалидната си количка на края на дъсчената пътека.

„Грешна посока, мамче“ — помислих си.

Тя пусна хвърчилото, което се издигна на две-три педи, поклати се палаво и се заби в пясъка.

— Още веднъж! — извика Майк. — Този път… — Отново силно се закашля. — Този път за жалко да го вдигнеш!

— Не, нищо не става — извика тя — явно беше уморена и ядосана. — Проклетото чудо ме мрази. Да се приберем и да вече…

Майло клечеше до количката на Майк, лъскавите му очички не пропускаха нищо. Щом ме зърна, се спусна към мен като стрела и залая. Докато го гледах, си спомних предсказанието на мадам фортуна при първата ни среща: „В бъдещето ти има момиченце и момченце. Момчето има куче.“

— Майло, върни се! — извика жената. Косата й, вероятно прибрана в началото на вечерта, след няколко летателни експеримента беше разпиляна около лицето й. Тя уморено я отметна с опакото на дланите си.

Майло не й обърна внимание. Спря рязко пред мен (лапите му заораха в пясъка) и направи номера с протегнатите предни лапи. Разсмях се и го погалих по главата.

— От мен само толкова, приятелче. Тази вечер няма кроасани.

Той излая веднъж, после припна обратно към мама, която стоеше със заровени в пясъка стъпала, дишаше тежко и ме наблюдаваше недоверчиво.

— Видяхте ли? — каза ми. — Ето защо не исках да го храните. Ужасен просяк е и смята за приятел всеки, който му дава храна.

— Ами… аз съм приятелски настроен по рождение.

— Радвам се — измънка тя. — Моля ви само повече да не храните кучето.

Носеше три-четвърти клин и вехта синя тениска с избеляла щампа отпред. Ако се съдеше по петната от пот по фланелката, от доста време се бе мъчила да пусне хвърчилото. Вложила беше всичките си сили и защо не? Ако аз имах дете, приковано към инвалидна количка, сигурно също щях да искам да му дам нещо, което може да лети.

— Подходът ви е неправилен — отбелязах. — Също така не е нужно да тичате с хвърчилото. Не знам защо всички решават, че така е редно.

— Несъмнено сте голям експерт — сряза ме тя, — но вече е късно и трябва да дам на Майк да вечеря.

— Мамо, позволи му да опита — обади се хлапето. — Може ли?

Тя постоя няколко секунди с наведена глава — виждах как изплъзналите се кичури коса — също мокри от пот — са залепнали за тила й. После въздъхна и ми подаде хвърчилото. Едва сега разчетох надписа на тениската й: „Стрелба с пушка от лежанка «Камп Пери», 1959 г.“ Щампата на хвърчилото беше много по-забавна и аз неволно се засмях, като я видях. Беше образът на Исус.

— Наша си шега — промърмори тя. — Не ме разпитвайте.

— Добре.

— Имате право на един опит, господин Джойленд, после прибирам Майк да вечеря. Не бива да се простуди. Миналата година много боледува и още не се е съвзел напълно, макар да си въобразява, че е излекуван.

На брега температурата още беше около двайсет и четири градуса, но не исках да противореча на госпожата — очевидно не беше в настроение за спорове. Вместо това повторих, че името ми е Девин Джоунс. Тя повдигна ръце и ги отпусна: „Както кажеш, мърляч.“

Погледнах момчето:

— Майк?

— Да?

— Навий връвчицата. Ще ти кажа кога да спреш.

Хлапакът се подчини. Последвах хвърчилото и когато приближих до инвалидната количка, погледнах Исус.

— Ще полетите ли този път, господин Христос?

Майк се засмя. Майка му — не, но ми се стори, че устните й потрепнаха.

— Каза, че ще го стори — уведомих Майк.

— Хубаво, защото… — Отново се закашля. Майка му беше права, не се беше възстановил още. От каквото и да е боледувал. — Защото дотук не направи нищо, освен да гълта пясък.

Вдигнах хвърчилото над главата си, като се обърнах с лице към Хевънс Бей. Усетих как вятърът мигом го подхвана. Пластмасата изплющя.

— Щом го пусна, Майк, започни отново да намотаваш връвчицата.

— Но то само ще…

— Не, няма. Само че действай бързо и внимавай. — Представих пускането по-трудно, отколкото беше, защото исках Майк да се почувства пълноценен и успял, когато хвърчилото се вдигнеше. А то щеше да се вдигне, стига ветрецът да не ни изиграеше номер и да затихнеше. Много се надявах да не се случи, защото мама май беше сериозна, като заяви, че ми дава само един шанс. — Ще полети, не бой се. Тогава развивай връвчицата. Важното е да я държиш опъната. Ако хвърчилото започне да пада…

— Ще дърпам по-силно, разбрах.

— Добре. Готов ли си?

— Да!

Майло седна между мен и мама и се загледа в хвърчилото.

— И така… Три… две… едно… старт!