Джойленд

Момчето сви рамене, сякаш да каже: „Какво да я правиш, такава си е.“ Беше бледо и прегърбено като старец, ала долових чувство за хумор в жеста му и в придружилия го поглед. Свих и аз рамене и продължих по пътя си. На следващата сутрин се погрижих да изям кроасаните си, преди да съм стигнал до голямата зелена къща, за да не изкушавам Майло, но помахах. Майк също ми махна. Жената беше на обичайното си място под зеления чадър и не държеше книга, но както обикновено се престори, че не ме забелязва. Красивото й лице беше безизразно. „Нямаш работа тук — сякаш казваше то. — Върви си в долнопробния лунапарк и ни остави на мира.“

Това и сторих. Ала продължих да им махам, а хлапето — да ми отвръща. Сутрин и вечер то ми махаше за поздрав.

В понеделника, след като Татенцето Гари Алан замина за Флорида — където го чакаше работа в „Звездния карнавал на Олстън“ в Джаксънвил, — пристигнах в Джойленд и заварих Еди Паркс, най-нелюбимия ми от старите служители, да седи пред „Къщата на ужасите“ върху щайга от ябълки. Пушенето беше забранено в парка, но старият Истърбрук бе заминал, а Фред Дийн се беше запилял някъде, затова Еди явно бе сметнал за безопасно да наруши правилото. Пушеше, без да свали ръкавиците си, което би ми се сторило странно, ако изобщо ги махаше, което май не се случваше.

— Ето те и теб, малкия, при това само с пет минути закъснение.

Всички ме наричаха Дев или Джоунси, но за Еди бях просто „малкия“ и винаги щях да си остана такъв.

— Моят показва точно седем и половина — отвърнах и почуках по часовника си.

— Ами, значи изостава. Защо не идваш с кола от града като другите, а? Ще пристигаш за пет минути.

— Харесва ми да вървя по брега.

— Хич не ми е зор какво ти харесва, искам да си тук навреме. Това не са ти лекциите в университета, дето можеш да си влизаш и излизаш, когато ти скимне. Тук си на работа и сега, след като шефът на „Бигъл“ вече го няма, ще разбереш какво е истинска работа.

Можех да му изтъкна, че Татенцето ме е сложил под шефството на Лейн Харди след заминаването си, ала реших да не отварям уста. Нямаше смисъл да утежнявам ситуацията. А колкото до това защо Еди изпитваше неприязън към мен, то бе очевидно. Еди на всички даваше равен шанс за неприязън. Можех да ида при Лейн, ако Еди ме изтормозеше прекалено, но само в краен случай. Баща ми ме бе научил — предимно с личен пример, — че ако човек иска да контролира живота си, трябва да държи и собствените си проблеми под свой контрол.

— Какво имате за мен, господин Паркс?

— Куп задачи. Като начало вземи туба полираща паста от склада и не ми се мотай там да дробиш глупости с приятелчетата си. После отиваш в „Ужасите“ и лъсваш всичките вагончета. — Само дето той, естествено, го произнесе „вагончитъ“. — Нали знаеш, че веднъж в сезона ги мажем с полираща паста?

— Всъщност не го знаех.

— Боже, ама че сте дечковци. — Той стъпка угарката от цигарата си, после повдигна щайгата и хвърли отдолу фаса. Сякаш така щеше да изчезне. — И работи старателно, да не те връщам да го правиш повторно. Разбра ли?

— Разбрах.

— Браво на теб.

Пъхна нова цигара в устата си и заопипва джобовете си за запалката. Тъй като беше с ръкавици, доста се забави. Най-сетне я докопа, отметна капачето и се спря.

— Какво гледаш?

— Нищо — отвърнах.

— Ами, върви тогава. И включи осветлението там, че да виждаш какво правиш. Нали знаеш къде са ключовете?

Не знаех, но щях да ги намеря и без неговата помощ.

— Да.

Той ме изгледа кисело.

— Голям умник си бил.

Открих голямата метална кутия с надпис „Осветл.“ на стената между „Музеят на восъчните фигури“ и залата с въртящите се варели. Отворих я и с длан натиснах всички ключове.

„Къщата на ужасите“ би трябвало да загуби злокобната си и загадъчна атмосфера при запалени лампи, но някак си това не се получи. В ъглите все още се таяха сенки, чувах вятърът — доста силен тази сутрин — да свири зад тънките дървени стени и да разтърсва някаква разхлабена дъска. Отбелязах си наум да открия къде е и да я прикова.

Носех метална кошница, в която имаше чисти парцали и голяма кутия с паста за полиране. Минах през „Накланящата се стая“ — сега застинала в наклон надясно, — а после през залата с игралните автомати. Огледах машините за скайбол и се сетих за неодобрението на Ерин: „Тези не вдяват ли, че това подтиква към агресия?“ Усмихнах се при спомена, но сърцето ми биеше до пръсване. Защото знаех какво ще направя, като изпълнех задачата си.

Вагончетата, двайсет на брой, бяха строени на изходната точка. Напред тунелът, водещ към недрата на „Къщата на ужасите“, беше осветен от две ярки работни лампи с бяла светлина вместо с кръстосващи се лъчи. Така изглеждаше много по-прозаичен.