Джойленд

Той ми се закани с пръст.

— Със сарказъм доникъде няма да я докараш в този свят, момче. Освен ако не си се прицелил към служба в списание „Мад“.

Доти Ласън подвикна:

— Ако може да съкратите сбогуването и да сведете сълзите до минимум. Чака те представление, Джоунси.

Том се обърна към нея и протегна ръце:

— Доти, колко те обичам! Много ще ми липсваш!

Тя се шляпна по задника да му покаже колко се е трогнала и пак се захвана с костюма, който поправяше.

Том ми даде листче хартия.

— Домашният ми адрес, училищният адрес, телефонните номера и на двете места. Очаквам да ги използваш.

— Ще го направя.

— Наистина ли ще се откажеш от година, в която можеше да пиеш бира и да чукаш мацки, за да сваляш стара боя тук, в Джойленд?

— Да.

— Луд ли си?

Помислих над това.

— Сигурно. Мъничко. Но се подобрявам.

Бях потен, а неговите дрехи бяха чисти, но той все пак ме прегърна. Тръгна към вратата, но пътьом се спря да целуне сбръчканата буза на Доти. Тя не успя да го наругае, защото беше захапала много карфици, ала махна с ръка, за да го прогони.

На вратата той отново се обърна към мен:

— Искаш ли един съвет, Дев? Стой далеч от… — Не довърши фразата, само кимна встрани и аз много добре разбрах какво имаше предвид — „Къщата на ужасите“.

После си тръгна — вероятно вече мислеше за гостуването у дома, за Ерин, за колата, която възнамеряваше да си купи, за Ерин, за предстоящата учебна година, за Ерин. „Бъдете устремени, отбор от рицари червени, бъдете устремени…“ През пролетния семестър щяха да я пеят заедно. Можеха да я пеят още довечера. В Уилмингтън. В леглото. Заедно.

В парка нямаше устройство за регистриране на служебните карти. Шефовете на екипи надзираваха кога идваме на работа, кога напускаме и кога ползваме почивка. След последната ми изява като Хауи през този първи понеделник на септември Татенцето ми каза да му предам картата си.

— Имам още един час до края на работното време — възразих.

— Някой те чака на портала, за да те изпрати до дома.

Знаех кой е този някой. Трудно беше да се повярва, че в спаруженото като стафида сърце на Татенцето се таи обич към някого, но наистина беше така и през това лято обектът на топлите му чувства беше госпожица Ерин Кук.

— Знаеш графика за утре, нали?

— От седем и половина сутринта до шест вечерта — казах.

И без козина. Каква благословия.

— През първите две седмици ще си под мое ръководство, после заминавам за слънчева Флорида. Нататък началник ще ти бъде Лейн Харди. И Фреди Дийн, предполагам, ако случайно забележи, че още си тук.

— Ясно.

— Хубаво. Ще ти подпиша картата и после кой откъде е. — Което на дъра-бъра означаваше, че съм освободен за деня. — А, Джоунси, кажи на малката да ми праща по някоя картичка от време на време. Ще ми липсва.

И не само на него.

Ерин също беше започнала прехода от живота в Джойленд към реалния живот. Изчезнали бяха избелелите джинси и тениската с дръзко навитите до раменете ръкави; нямаше и помен от зелената рокля на Холивудско момиче и зелената шапка. Девойката, застанала пред портала и окъпана в ален дъжд от неонова светлина, носеше небесносиня блуза без ръкави и ленена пола, пристегната с колан. Косата й беше прибрана на кок. Накратко, тя изглеждаше великолепно.

— Повърви с мен по брега — предложи. — Имам малко време до автобуса за Уилмингтън. Ще се срещна там с Том.

— Той ми каза. Никакъв автобус, аз ще те закарам.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Тръгнахме по ситния бял пясък. Лунният сърп очертаваше сребриста пътека по водата. На половината път до Хевънс Бей — всъщност недалеч от голямата зелена викторианска къща, изиграла такава роля в живота ми през тази есен, — Ерин ме хвана за ръката и продължихме така. Не си казахме много, докато не стигнахме стълбите към крайбрежния паркинг. Там тя се обърна към мен.

— Ще я преживееш.

Очите й бяха приковани в моите. Тази вечер не носеше грим, нито пък й трябваше. Лунната светлина беше нейният грим.

— Да — промълвих.

Знаех, че е истина, и донякъде съжалявах. Трудно е да се пуснеш дори когато онова, за което се държиш, е покрито с тръни. Може би най-вече тогава.

— За момента е най-добре да останеш тук. Усещам го.

— А Том усеща ли го?

— Не, но той никога не е обичал Джойленд, както ние с теб го обикнахме през това лято. А след случилото се в „Къщата на ужасите“… след онова, което видя…

— Двамата обсъждате ли го понякога?

— Опитах се. Вече не го закачам на тази тема. Не се помества във философията му за света, така че се опитва да го заличи от съзнанието си. Но мисля, че се тревожи за теб.

— А ти тревожиш ли се за мен?

— Не и заради призрака на Линда Грей. Мъничко се безпокоя заради призрака на онази Уенди.

Засмях се.

— Баща ми вече не произнася името й. Нарича я „онова момиче“. Ерин, ще ми направиш ли една услуга, като се върнеш в университета. Стига да имаш време.

— Разбира се. Каква?

Обясних й.