На другата сутрин не получих от Ани Рос допълнителни сведения относно семейното си положение, за сметка на което Майк ме засипа с информация. Получих и прекрасен плодов шейк. Каза, че сама си кваси киселото мляко и то бе смесено с пресни ягоди, с които бог знае откъде се бе сдобила. Аз занесох кроасани и боровинкови мъфини от „Пекарната на Бети“. Майк не посегна към сладкишите, но пък изпи шейка си и помоли за още един. Като видях как майка му зяпна, прецених, че е смайващ напредък. И то в добрия смисъл.
— Сигурен ли си, че ще изпиеш още един?
— Може би половинка. — Какво ти става, мамо? Нали все ми казваш как пресният йогурт ще ми помогне да се изходя по голяма нужда?
— Темата е крайно неподходяща за пред хора, Майк. — Тя се изправи и ме изгледа изпод око.
— Не бой се — заяви Майк. — Ако се опита да ми посегне, ще насъскам Майло по него.
Страните й пламнаха.
— Майкъл Евърет Рос!
— Извинявай.
Не изглеждаше разкаян. Очите му искряха.
— Не се извинявай на мен, а на господин Джоунс.
— Извинението е прието.
— Ще го наглеждаш ли, господин Джоунс? Няма да се бавя.
— С удоволствие, ако ме наричаш Девин.
— Добре, така да е.
Тя забърза по дъсчената пътека, като се спря веднъж и се обърна да ни погледне. Явно много й се искаше да се върне, но накрая перспективата да натика още малко калории в болезнено слабия си син й се видя твърде съблазнителна и тя продължи напред.
Майк я проследи с поглед как се качва по стъпалата към задния вътрешен двор и въздъхна:
— Сега ще трябва да го изпия.
— Е, нали сам го поиска?
— Само за да поговоря с теб, без тя да се меси. Обичам я, то се знае, но тя вечно ми се бърка. Сякаш това, че не съм наред, е голяма и срамна тайна, която трябва да опазим. — Той сви рамене. — Имам мускулна дистрофия. Затова съм в инвалидна количка. Мога да ходя, но шините и патериците са голяма досада.
— Съжалявам — избъбрих. — Гадна работа, Майк.
— Така е, но я имам, откакто се помня, така че не е чудо голямо. Само дето е специален вид, нарича се мускулна дистрофия тип Дюшан. Болните от нея се гътват малко след десетгодишна възраст или скоро след като навършат двайсет.
Вие ми отговорете: какво да кажеш на десетгодишно хлапе, което току-що ти е съобщило, че живее със смъртна присъда?
— Обаче! — Той вдигна пръст. — Спомняш ли си как тя каза, че съм боледувал миналата година?
— Майк, не бива да споделяш, ако не искаш.
— Само че аз искам. — Той ме гледаше напрегнато. Може би дори настоятелно. — Защото ти имаш желание да знаеш. Може би дори изпитваш необходимост да знаеш.
Отново си спомних Фортуна.
— Мама каза, че съм преодолял болестта. Как мислиш, права ли е?
— Кашляш лошо — осмелих се да продумам, — а иначе… — Не знаех как да завърша.
— Разболях се от пневмония веднага след Деня на благодарността. Когато не се подобрих след няколко седмици в болницата, лекарят каза на мама, че сигурно ще умра и че тя трябва да се подготви.
— Аз обаче се позакрепих — изрече той с известна гордост. — Дядо ми се обади на мама. Мисля, че говориха за пръв път от много време. Не знам кой му беше съобщил, но той има свои хора навсякъде, може да е бил всеки от тях.
— Дядо каза, че съм се разболял от пневмония по Божията воля. Мама му отвърна, че само глупости знае да дрънка, както като казал, че мускулната ми дистрофия е дошла като Божие наказание. Заяви му, че съм жилав малък кучи син и че Бог няма нищо общо със заболяването ми. После му затвори.