Джойленд

„Госпожица — казах си. — Госпожица, а не госпожа. А дали има господин с тях в голямата стара викторианска къща със седемдесет бани?“ Никога не бях виждал мъж с тях, което не означаваше, че го няма, но някак не ми се вярваше. Мислех си, че са само двамата. Сами на света.

На другата сутрин не получих от Ани Рос допълнителни сведения относно семейното си положение, за сметка на което Майк ме засипа с информация. Получих и прекрасен плодов шейк. Каза, че сама си кваси киселото мляко и то бе смесено с пресни ягоди, с които бог знае откъде се бе сдобила. Аз занесох кроасани и боровинкови мъфини от „Пекарната на Бети“. Майк не посегна към сладкишите, но пък изпи шейка си и помоли за още един. Като видях как майка му зяпна, прецених, че е смайващ напредък. И то в добрия смисъл.

— Сигурен ли си, че ще изпиеш още един?

— Може би половинка. — Какво ти става, мамо? Нали все ми казваш как пресният йогурт ще ми помогне да се изходя по голяма нужда?

— Темата е крайно неподходяща за пред хора, Майк. — Тя се изправи и ме изгледа изпод око.

— Не бой се — заяви Майк. — Ако се опита да ми посегне, ще насъскам Майло по него.

Страните й пламнаха.

— Майкъл Евърет Рос!

— Извинявай.

Не изглеждаше разкаян. Очите му искряха.

— Не се извинявай на мен, а на господин Джоунс.

— Извинението е прието.

— Ще го наглеждаш ли, господин Джоунс? Няма да се бавя.

— С удоволствие, ако ме наричаш Девин.

— Добре, така да е.

Тя забърза по дъсчената пътека, като се спря веднъж и се обърна да ни погледне. Явно много й се искаше да се върне, но накрая перспективата да натика още малко калории в болезнено слабия си син й се видя твърде съблазнителна и тя продължи напред.

Майк я проследи с поглед как се качва по стъпалата към задния вътрешен двор и въздъхна:

— Сега ще трябва да го изпия.

— Е, нали сам го поиска?

— Само за да поговоря с теб, без тя да се меси. Обичам я, то се знае, но тя вечно ми се бърка. Сякаш това, че не съм наред, е голяма и срамна тайна, която трябва да опазим. — Той сви рамене. — Имам мускулна дистрофия. Затова съм в инвалидна количка. Мога да ходя, но шините и патериците са голяма досада.

— Съжалявам — избъбрих. — Гадна работа, Майк.

— Така е, но я имам, откакто се помня, така че не е чудо голямо. Само дето е специален вид, нарича се мускулна дистрофия тип Дюшан. Болните от нея се гътват малко след десетгодишна възраст или скоро след като навършат двайсет.

Вие ми отговорете: какво да кажеш на десетгодишно хлапе, което току-що ти е съобщило, че живее със смъртна присъда?

— Обаче! — Той вдигна пръст. — Спомняш ли си как тя каза, че съм боледувал миналата година?

— Майк, не бива да споделяш, ако не искаш.

— Само че аз искам. — Той ме гледаше напрегнато. Може би дори настоятелно. — Защото ти имаш желание да знаеш. Може би дори изпитваш необходимост да знаеш.

Отново си спомних Фортуна. „Две деца — беше ми казала. — Момиче с червена шапка и момче с куче.“ Едно от тях притежавало способността да чете мисли, но не знаеше кое. Аз вече знаех.

— Мама каза, че съм преодолял болестта. Как мислиш, права ли е?

— Кашляш лошо — осмелих се да продумам, — а иначе… — Не знаех как да завърша. „Иначе краката ти са като сухи съчки. Иначе приличаш на майка си и бих могъл да вържа връвчица на гърба ти и да те пусна в небето като хвърчило. Иначе, ако трябва да гадая кой ще живее по-дълго, Майло или ти, бих заложил на кучето.“

— Разболях се от пневмония веднага след Деня на благодарността. Когато не се подобрих след няколко седмици в болницата, лекарят каза на мама, че сигурно ще умра и че тя трябва да се подготви.

„Но не го е казал пред теб — помислих си. — Никога не съобщават такива неща пред пациента.“

— Аз обаче се позакрепих — изрече той с известна гордост. — Дядо ми се обади на мама. Мисля, че говориха за пръв път от много време. Не знам кой му беше съобщил, но той има свои хора навсякъде, може да е бил всеки от тях.

„Свои хора навсякъде“ беше малко параноично, но не продумах. По-късно разбрах, че въобще не е параноично. Дядото на Майк наистина имаше свои хора навсякъде и всички почитаха Исус, националния флаг и Националната стрелкова асоциация, макар вероятно не в този ред.

— Дядо каза, че съм се разболял от пневмония по Божията воля. Мама му отвърна, че само глупости знае да дрънка, както като казал, че мускулната ми дистрофия е дошла като Божие наказание. Заяви му, че съм жилав малък кучи син и че Бог няма нищо общо със заболяването ми. После му затвори.