Джойленд

Майк може да беше чул нейните реплики в разговора, но не и тези на дядо си, а силно се съмнявах, че Ани му ги е предала. Все пак бях убеден, че не си измисля. Установих, че се надявам майка му да се забави. Това тук не беше като да слушам брътвежите на мадам Фортуна. Вярвах, че тя притежава (и още го вярвам след толкова години) мъничка и автентична способност на екстрасенс, съчетана с отлично разбиране на човешката природа и поднесена в лъскава панаирджийска обвивка. При Майк нещата бяха по-ясни. По-прости. По-чисти. Не беше като да видиш духа на Линда Грей, но имаше някакво родство с това чувство. Докосвах се до друг свят.

— Мама каза, че никога няма да се върне тук, но ето ни, тук сме. Защото исках да дойда на брега, да пускам хвърчило и защото няма да доживея дори до дванайсет години, камо ли до двайсет. Заради пневмонията е. Вземам стероиди и те помагат, но пневмонията, съчетана с мускулната дистрофия тип Дюшан, прееба белите ми дробове и сърцето.

Той ме погледна с детинско предизвикателство, като следеше как ще реагирам на нецензурната дума. Не реагирах, естествено. Твърде зает бях да мисля върху смисъла на казаното, за да се вълнувам от речника му.

— И така — промълвих. — Казваш ми, с други думи, че допълнителният нектар с йогурт не би помогнал.

Той отметна глава и се разсмя, после отново се закашля — по-силно от всякога. Разтревожих се, приближих се до него и го потупах по гърба… ала лекичко. Сякаш докоснах крехки пилешки костици. Майло излая веднъж и постави лапите си върху единия недъгав крак на момчето.

На масата имаше две кани — с вода и с прясно изцеден портокалов сок. Майк посочи тази с водата и аз му налях половин чаша. Когато се опитах да я придържам, той ме изгледа раздразнено, при все че пристъпът на кашлица още не бе отминал, и я взе. Разля малко върху ризата си, но повечето отиде в гърлото му и кашлянето постихна.

— Този път беше гадно — рече и потупа гърдите си. — Сърцето ми препуска като лудо, копелето. Не казвай на майка ми.

— Боже мой, хлапе! Сякаш тя не знае.

— Твърде много знае, така си мисля. Знае, че може би имам още три добри месеца и после четири-пет много лоши. Ще бъда на легло и няма да мога да правя нищо, освен да дишам кислород и да гледам „Военнополева болница“ и „Албърт Дебелака“. Единствената дилема е дали да допусне баба и дядо Рос да дойдат на погребението или не.

Беше кашлял толкова силно, че очите му се бяха навлажнили, но не от сълзи. Беше мрачен, ала овладян. Миналата вечер, когато хвърчилото се издигна и той го чувстваше как дърпа връвчицата, изглеждаше по-малък от годините си. Сега го гледах как се опитва да е много по-голям. Плашещото бе, че му се удаваше много добре. Очите му се впериха в моите.

— Тя знае. Само не е наясно, че аз знам.

Задната врата се блъсна. Погледнахме натам и видяхме Ани да върви към дъсчената пътека.

— Защо аз трябва да знам, Майк?

Той поклати глава.

— Нямам представа. Но не бива да говориш за това на мама, разстройва се. Има си само мен.

Изрече последното не с гордост, а с някакъв тъжен реализъм.

— Добре.

— О, и още нещо. За малко да забравя. — Стрелна поглед към нея — тя още беше на половината път, — после пак се обърна към мен. — Не е бяла.

— За какво говориш?

Майк Рос изглеждаше озадачен.

— Нямам представа. Когато се събудих сутринта, се сетих, че ще дойдеш да пием шейк и ми хрумна това изречение. Мислех си, че ти ще знаеш.

Ани се приближи. Беше наляла мъничко шейк в чаша за сок. Отгоре имаше цяла ягодка.

— Ммм, вкусно! — възкликна Майк. — Благодаря, мамо.

— Няма защо, скъпи.

Погледна мократа му риза, но не продума. Когато ме попита дали искам още сок, Майк ми намигна. Отвърнах, че искам. Докато тя го наливаше, малкият изля две препълнени лъжици от шейка в устата на Майло.

Тя отново се обърна към него и като видя чашата полупразна, възкликна:

— Виж ти, наистина си бил жаден.

— Нали ти казах?

— За какво си говорихте с господин Джоунс… с Девин?

— О, нищо особено. Бил е много тъжен, но вече е по-добре.

Не коментирах, но усетих как страните ми пламват. Когато се осмелих да погледна Ани, тя се усмихваше.

— Добре дошъл в света на Майк, Девин — рече и сигурно съм имал вид на глътнал златна рибка, защото тя се засмя звънливо. Прекрасен звук.

Същата вечер на връщане от Джойленд я заварих да ме чака на края на дъсчената пътека. За пръв път я виждах с блуза и пола. И беше сама. Също за пръв път.

— Девин? Може ли за момент?

— Разбира се — казах и завих по пясъчното баирче към нея. — Къде е Майк?

— Има физиотерапия три пъти седмично. Обикновено Джанис, физиотерапевтката, идва сутрин, но днес уредих да дойде вечерта, защото исках да говоря насаме с теб.

— Майк знае ли?

Тя кисело се усмихна:

— Изглежда, знае много повече, отколкото би трябвало. Няма да питам за какво си говорихте, след като той се отърва от мен тази сутрин, но предполагам, че неговото… прозрение… не те е изненадало.

— Каза ми само защо е в инвалидна количка. И спомена, че се разболял от пневмония миналата година след Деня на благодарността.