Джойленд

— Заяви, че Бог наказва и неверника, и грешника. Дъщеря му спадала и към двете категории и може би участта на сина й щяла да я върне отново към Бог.

— Мисля, че засега не се е случило — отбелязах, като си мислех за хвърчилото с нарисувания Исус.

— Не разбирам защо хората използват религията, за да се нараняват взаимно, когато бездруго има толкова болка по света — намеси се госпожа Шопло. — Предполага се, че религията носи утеха.

— Старецът е надут и тесногръд човек, самообявил се за непогрешим — отбеляза Тина. — С колкото и мъже да е била, колкото и цигари с марихуана да е изпушила, все пак си остава негова дъщеря. А детето е негов внук. Виждала съм го в града няколко пъти — или в инвалидна количка, или с онези ужасни шини, които трябва да слага, ако иска да ходи. Изглежда добро дете, а тя си беше съвсем трезва. И сутиен носеше. — Замълча и се порови в спомените си. — Така мисля.

— Баща й може и да се промени — обади се госпожа Шопло, — макар да се съмнявам. Младежите израстват, но с напредването на възрастта старците стават все по-сигурни в правотата си. Особено ако почитат Светото писание.

Спомних си нещо, което майка ми казваше.

— И дяволът може да чете Светото писание.

— И то с благ глас — съгласи се госпожа Шопло и се намръщи. После лицето й се разведри. — И все пак, след като преподобният Рос им позволява да използват къщата му на Бийч Роу, може би е решил да загърби миналото. Може да е осъзнал, че е била твърде млада… Дев, не е ли твоят ред?

Беше. Написах думата „сълза“ и спечелих четири точки.

Поражението ми беше тежко, но след като Тина Акърли се развихри, поне беше сравнително бързо. Върнах се в стаята си, седнах на креслото до прозореца и се опитах да поема с Фродо и със Сам на поход към Съдбовния връх. Не можах. Затворих книгата и се загледах през набразденото от дъжда стъкло към пустия бряг и към сивия океан. Усещането за самота се усили, а в подобни мигове мислите ми често се връщаха към Уенди — питах се къде е, какво прави и с кого е. Спомнях си усмивката й, начинът, по който косата й падаше на страната й, плавните хълмчета на гърдите й под някой от плетените пуловери, от които май притежаваше неизчерпаеми запаси.

Днес обаче беше различно. Установих, че вместо за Уенди мисля за Ани Рос и че съм се влюбил в нея. Фактът, че нищо нямаше да излезе — сигурно беше с десет години по-възрастна от мен, може би дори с дванайсет, — само влошаваше положението. Или пък го подобряваше, защото несподелената любов си има своята притегателност за младите мъже.

Госпожа Шопло беше предположила, че бащата на Ани, този лицемерен светец, може да е загърбил миналото, и бях склонен да й вярвам. Чувал бях, че внуците размекват и най-суровите сърца и нищо чудно той да искаше да опознае момчето, докато още имаше време. Може да беше открил (чрез неговите хора), че Майк е и умен, а не само недъгав. Възможно бе дори да е чул слухове, че Майк притежава прозрение, както го наричаше мадам Фортуна. Или пък това бе твърде оптимистичен вариант. Може господин Огън и жупел да й беше отстъпил къщата срещу обещание да си държи устата затворена и да не заформя нови скандали с трева и миниполи, докато той прави жизненоважния преход от радиото към телевизията.

Можех да си гадая, докато забуленото в облак слънце залезеше, и пак да не бъда сигурен какво се върти в главата на Бъди Рос, но бях сигурен за нещо, свързано с Ани: тя не беше готова да загърби миналото.

Станах и слязох в салона, като пътьом извадих от портфейла си листче с телефонен номер. Чувах Тина и госпожа Шопло весело да си бъбрят в кухнята. Обадих се в общежитието на Ерин Кук, без да очаквам да я открия там в събота следобед; вероятно беше в Ню Джърси с Том, гледаше футболен мач на „Рътгърс“ и пееше бойната песен на Алените рицари.

Ала дежурната на телефона каза, че ще я повика, и след три минути чух гласа й.

— Дев, канех се да ти се обадя. Всъщност искам да се видим, стига да убедя Том да ме придружи. Мисля, че ще стане, но няма да е следващия уикенд. Може би по-следващия.

Погледнах календара на стената и видях, че ще е първият уикенд на октомври.

— Откри ли нещо? — попитах.

— Не знам. Може би. Обичам да правя проучвания и това ме увлече. Събрала съм доста материали, но не бих казала, че съм разкрила убийството на Линда Грей, докато се ровех в библиотеката на колежа. И все пак… има неща, които искам да ти покажа. И които ме тревожат.

— Тревожат те? В какъв смисъл те тревожат?

— Не ми се обяснява по телефона. Ако не склоня Том да ме докара с колата, ще сложа всичко в голям плик и ще ти го изпратя. Но мисля, че ще стане. Той иска да се видите, обаче не ще и да чуе за разследването ми. Не желае дори да погледне снимките.

Помислих си, че е много загадъчна, ала реших да не я разпитвам.

— Слушай, чувала ли си за евангелист на име Бъди Рос?

— Бъди… — Тя се изкиска. — „Часът на истината на Бъди Рос“ ли? Баба ми не пропуска предаване на този шарлатанин! Преструва се, че изважда от хората кози стомаси и твърди, че са тумори! Знаеш ли как би го нарекъл твоят Алан, дето му викате Татенцето?