Джойленд

Най-близкият телефон беше в барачката край стрелбището на Татенцето Алан — неговата „кучешка колиба“ на дъра-бъра. Беше заключена, но Лейн притежаваше вълшебните ключове: три шперца, които отваряха всичко в парка. Затича се към бараката, аз продължих сърдечния масаж. Бедрата вече ме боляха, коленете ми бяха жестоко разранени от твърдата настилка на Джойленд Авеню. След всеки пет натискания броях бавно до три и се ослушвах дали Еди ще вдиша, но уви! Нямаше веселие в увеселителния парк „Джойленд“, не и за Еди. Нямаше ефект след първите пет, нито след вторите пет, нито след половин дузина петици. Той не помръдваше — ръцете му с вечните ръкавици бяха отпуснати до тялото, устата му беше отворена. Проклетият Еди Паркс. Взирах се в него, когато Лейн дотича обратно и извика, че линейката била на път.

„Няма да го направя — казах си. — Проклет да съм, ако го направя.“

После се наведох, същевременно още веднъж натиснах гърдите му и допрях уста до неговата. Не беше гадно, колкото очаквах. Устните му бяха горчиви от цигарите, усетих и някаква миризма… мили Боже, май беше на люти чушлета, вероятно от омлета, с който беше закусил. Още по-плътно притиснах устни до неговите, за да ги запечатам, с пръсти прещипах ноздрите му и вдишах в гърлото му.

Направих го пет-шест пъти, преди той да задиша. Спрях притискането на гръдния кош, за да видя какво ще стане, и той продължи да диша. Сигурно добре си беше похапнал през този ден. Обърнах го настрани, в случай че повърнеше. Лейн стоеше до мен с ръка на рамото ми. Скоро след това чухме приближаващия се вой на сирена.

Лейн забърза към портала да ги посрещне и насочи. Загледах се в озъбените зелени лица на чудовища на фасадата на „Къщата на ужасите“. Над тях с размазани зелени букви беше написано: „ВЛЕЗ, АКО ТИ СТИСКА.“ Хванах се, че отново мисля за Линда Грей, която беше влязла жива и здрава, а след няколко часа бяха изнесли трупа й. Вероятно умът ми се отплесна в тази посока, защото Ерин се беше добрала до информация за убийството. Информация, която я плашеше. Мислех си също за убиеца на Линда.

„Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб.“

Косата на Еди беше преждевременно побеляла — типично за закоравелите пушачи, — но може да е била руса преди четири години. И той винаги носеше ръкавици. Разбира се, беше твърде стар да е мъжът, придружавал Линда Грей при последната й обиколка в мрака, обаче…

Линейката наближаваше, но според мен — твърде бавно. Виждах как Лейн стои на портала и с жестове подканва шофьора да побърза. Престраших се и смъкнах ръкавиците на Еди. Пръстите му бяха олющени, опакото на дланите му беше червено под плътния слой бял крем. Нямаше татуировки.

Само псориазис.

Веднага щом го качиха в линейката, за да го закарат в малката болница в Хевънс Бей, изтичах до най-близката тоалетна и дълго се жабурих с вода. Сума време не пропъдих вкуса на проклетите люти чушлета и оттогава не искам и да ги видя.

Излязох и заварих отвън Лейн Харди.

— Велико беше — промърмори. — Ти го върна от онзи свят.

— Още не е вън от опасност, а може да има и мозъчни увреждания.

— Може би да, може би не, но ако те нямаше, вече щеше да е гушнал букета. Първо момиченцето, сега дъртия мръсник. Току-виж съм започнал да те наричам Исус вместо Джоунси, защото наистина си спасител.

— Направи го и съм ХП. — На дъра-бъра това означаваше „хванал пътя“, което пък на нормален език би трябвало да гласи, че ще напусна завинаги.

— Майтапът настрана, но ти се справи отлично, Джоунси. Направо изтрепа рибата.

— Вкусът му още ми е в устата — оплаках се. — Пфу!

— Сигурно, обаче погледни нещата от хубавата им страна. Него вече го няма и ти най-сетне си свободен. Май така ще ти е по-добре, а?

О, да, определено щеше да ми е по-добре.

Лейн измъкна от задния си джоб ръкавици от нещавена кожа. Ръкавиците на Еди.

— Намерих ги на земята. Защо си му ги свалил?

— Ами… да дам възможност на ръцете му да подишат. — Обяснението беше суперглупаво, но истината щеше да прозвучи още по-тъпо. Невероятно беше, че и за миг съм допуснал възможността Еди Паркс да е убиецът на Линда Грей.

— По време на курса за първа помощ ни учеха, че кожата на жертвите на инфаркт не бива да е покрита с… нещо. По някакъв начин помагало. — Свих рамене. — Поне така се предполага.

— Ти да видиш… Човек учи по нещо ново всеки ден. — Той ми подаде ръкавиците. — Сигурно ще мине много време, преди Еди да се върне, ако изобщо се върне, така че по-добре ги прибери в кучешката му колиба.

— Добре — отвърнах. Така и направих.

Но по-късно същия ден се върнах в бараката и ги взех. Взех и друго.