Джойленд

— Потомствен панаирджия — отвърнах и се усмихнах.

— Позна. Какво те интересува за него? И защо не можеш сам да си го откриеш? Майка ти да не се е стреснала от библиотечен каталог, докато е била бременна с теб?

— Не, доколкото знам, но когато изляза от работа, обществената библиотека в Хевънс Бей вече е затворена. Пък и се съмнявам, че имат справочник „Кой кой е“. Изборът е много беден. Тъй или иначе не става въпрос за него. Интересуват ме двамата му синове. И дали имат деца.

— Защо?

— Защото дъщеря му има дете. Прекрасно момче е, но скоро ще умре.

Тя дълго мълча, после промълви:

— В какво си се забъркал сега, Дев?

— Запознах се с нови хора. Гледай да дойдете. Много ще се радвам да ви видя. Кажи на Том, че няма да ходим в „Къщата на ужасите“.

Мислех, че ще я разсмея, обаче не успях.

— Няма как да го накараш да припари до нея.

Казахме си „дочуване“ и аз прилежно записах продължителността на разговора на „листа на почтеността“, след което се качих в стаята си и седнах до прозореца. Отново ме жегна лека завист. Защо на Том Кенеди се падна да види Линда Грей? Защо на него, а не на мен?

Седмичникът на Хевънс Бей излизаше в четвъртък и заглавието в броя от четвърти октомври гласеше „СЛУЖИТЕЛ НА ДЖОЙЛЕНД ЗА ВТОРИ ПЪТ СПАСЯВА ЧОВЕШКИ ЖИВОТ.“ Което според мен беше преувеличение. За Холи Стансфийлд не отричам заслугата си, но имах само частичен принос за това неприятният Еди Паркс да отърве кожата. Истинската спасителка (тук свалям шапка-кучеглавка и на Лейн Харди) беше Уенди Кигън, защото ако не беше скъсала с мен през юни, тази есен щях да съм в Ню Хемпшир, на хиляда и сто километра от Джойленд.

Така или иначе нямах представа, че ми предстои още веднъж да спася човешки живот; подобни предчувствия са отредени за хора като Рози Голд и Майк Рос. Мислех си само за предстоящото посещение на Ерин и Том, когато отидох в парка на първи октомври след поредния дъждовен уикенд. Още беше облачно, но в чест на понеделника дъждът беше спрял. Еди седеше на трона си, тоест на щайгата за ябълки пред „Къщата на ужасите“, и пушеше обичайната си сутрешна цигара. Вдигнах ръка за поздрав. Той не си направи труда да ми отговори, само стъпка фаса си и се наведе да го тикне под щайгата. Бях виждал да го прави петдесет пъти или повече (и понякога се питах колко ли фасове са се натрупали под въпросната щайга), само че този път вместо да повдигне щайгата, той остана наведен.

Дали изглеждаше изненадан? Не мога да кажа. Докато осъзная, че нещо не е наред, вече виждах само омазаната му с грес кучеглавка, а главата му бе отпусната между коленете. Продължи да се накланя, накрая направи кълбо напред, просна се по гръб с разкрачени крака и с лице към облачното небе. Не изглеждаше изненадан, лицето му беше изкривено от болезнена гримаса.

Захвърлих торбичката с обяда си, изтичах до него и коленичих.

— Еди? Какво ти е?

— Съъъъцето… — успя да каже.

Изрече го завалено и първо не го разбрах, но видях, че притиска с ръка сърцето си (разбира се, пак беше с ръкавици).

Дев Джоунс от периода преди Джойленд щеше да се развика за помощ, но след като четири месеца бях говорил на дъра-бъра, думата помощ изобщо не ми хрумна. Дълбоко си поех въздух, вдигнах глава и с все сила изкрещях:

— Подкрепление!

Наблизо се оказа само Лейн Харди и довтаса след броени минути.

Сезонните работници не трябваше да владеят сърдечен масаж, когато постъпваха на работа, но бяха длъжни да се научат. Благодарение на курса за оказване на първа помощ, който бях изкарал като тийнейджър, аз вече го знаех. Бяхме го усвоили край басейна на Младежката християнска асоциация чрез упражнения върху манекен, носещ странното име Хъркимър Цацата. Сега за пръв път имах възможност да приложа теорията на практика и знаете ли какво? Не беше особено различно от номера, който вкарах в действие да изкарам хотдога от гърлото на малката Стансфийлд. Не носех козината и не се налагаше прегръдка, но пак опираше до прилагане на груба сила. Спуках четири ребра на дъртия негодник и счупих едно. За което ни най-малко не съжалявам.

Когато Лейн пристигна, вече бях коленичил до Еди и му правех сърдечен масаж, като наблягах с цялата си тежест върху ръбовете на дланите си, а после отпусках и се ослушвах да чуя дали си поема дъх.

— Майчице! — възкликна Лейн. — Инфаркт ли?

— Да, почти съм сигурен. Повикай линейка.