Джойленд

— Да ме беше оставил да пукна, малкия. — Изрече го без горчивина, сякаш коментираше нещо ежедневно. — Сега щях да съм при моята дъщеричка.

Във фоайето на болницата се спрях като ударен от гръм и отначало не повярвах на очите си. Но… да, беше тя и пак четеше дебела книга (тази беше озаглавена „Дисертацията“).

— Ани?

Тя вдигна поглед, отначало сепнато, но като ме позна, се усмихна.

— Дев! Какво правиш тук?

— Посетих колега от парка. Днес получи инфаркт.

— О, боже мой! Много съжалявам. Ще се оправи ли?

Не ме покани да седна до нея, но аз все пак го направих. Посещението при Еди ме бе разстроило по някакъв необясним начин и нервите ми бяха опънати. Не бях нито нещастен, нито тъжен. По-скоро изпитвах неадресиран гняв, подобен по усещане на гадния вкус на люти чушлета, останал в устата ми. Необяснимо защо имаше и някаква връзка с Уенди. Съсипващо беше да осъзная, че все още не съм надмогнал чувствата си към нея. Счупена ръка би заздравяла по-бързо.

— Не знам, не разговарях с лекар. Майк добре ли е?

— Да, дойдохме за редовния преглед. Рентген на белите дробове и пълна кръвна картина. Слава богу, преодоля пневмонията. Ако не беше упоритата кашлица, щях да кажа, че вече е добре.

Още държеше книгата отворена, което вероятно означаваше, че иска да си тръгна, и това усили гнева ми. Нали помните, че беше годината, през която всички искаха да си тръгна, дори човекът, чийто живот бях спасил.

Сигурно затова казах:

— Майк не мисли, че е добре. На кого да вярвам, Ани?

Тя се ококори, после лицето й стана безизразно.

— Пет пари не давам на кого и на какво вярваш, Девин. Това не те засяга.

— Напротив — каза някой зад нас.

Майк незабелязано се беше приближил с количката си. Не беше от моторизирания тип, което означаваше, че е въртял колелата с ръце. Силно момче беше, при все че кашляше. Само дето си беше закопчал ризата накриво.

Ани изненадано се обърна към него:

— Какво правиш тук? Нали трябваше сестрата да…

— Казах й, че сам ще се справя, и тя се съгласи. От рентгеновия кабинет дотук са само един ляв и два десни завоя. Не страдам от слепота, само от дис…

— Господин Джоунс е посетил тук свой приятел, Майк. — Значи отново бях детрониран в „господин Джоунс“. Тя рязко затвори книгата и се изправи. — Сигурно бърза да се прибере, а ти си умо…

— Искам той да ни заведе в парка — спокойно я прекъсна Майк — изрече го достатъчно високо, та да привлече погледите на хората наоколо. — Нас!

— Майк, знаеш, че не е…

— В Джойленд. Джой… ленд! — Говореше все така спокойно, но още по-високо. Сега всички ни гледаха. Страните на Ани пламтяха. — Искам и двамата да ме заведете. — Гласът му продължи да се извисява. — Искам да ме заведете в Джойленд, преди да умра.

Ръката й се стрелна и закри устата й. Очите й бяха станали огромни. Когато заговори, шепнеше, но думите се разбираха:

— Майк… ти няма да умреш, кой ти е казал… — Обърна се към мен: — На теб ли трябва да благодаря, че си му втълпил тази идея?

— Не, разбира се. — Осъзнавах, че публиката се увеличаваше — към зрителите се бяха присъединили две сестри и лекар със синя престилка, — но не ме беше грижа. Още бях гневен. — Той ми го каза. Защо се учудваш, след като знаеш за интуицията му?

Явно ми бе писано този следобед да предизвиквам сълзи. Първо у Еди, а сега и у Ани. Само Майк не заплака — изглеждаше гневен като мен. Обаче не възрази, когато тя хвана дръжките на количката му, завъртя я и я подкара към двойната врата. Уплаших се, че ще се блъсне, но вратата се отвори автоматично… тъкмо навреме.

„Остави ги да си отидат“ — помислих си, но вече ми бе омръзнало да оставям жените да ме напускат. Омръзнало ми беше да съм пасивен и после да страдам.

Някаква сестра се приближи до мен.

— Наред ли е всичко? — попита.

— Не — отвърнах и ги последвах.

Ани бе оставила колата на паркинга на болницата, където имаше надпис: „Тези две редици са запазени за инвалиди.“ Видях, че е дошла с ван, в който имаше място за сгъваемата количка. Държеше отворена предната дясна врата, но Майк отказваше да стане от количката. Стискаше дръжките толкова силно, че пръстите му бяха побелели.

— Качвай се! — кресна му тя.

Майк поклати глава, без да я поглежда.

— Качвай се, дявол го взел!

Този път той дори не си направи труда да поклати глава.

Ани го сграбчи и го дръпна. Количката беше на спирачка и политна напред. Улових я тъкмо преди да се прекатури и двамата да паднат.

Косата на Ани бе паднала над очите й, които бяха като на подплашен кон при гръмотевична буря.

— Пусни! За всичко си виновен ти! Изобщо не биваше да те допускам…

— Стига! — прекъснах я и я хванах за кокалестите рамене. „Твърде заета е да храни сина си, за да мисли за себе си“ — казах си.

— ПУСНИ…

— Не искам да ти го отнема — казах.

Тя престана да се съпротивлява. Освободих хватката си. Книгата й беше паднала на земята по време на схватката. Наведох се, взех я и я сложих в джоба на облегалката на инвалидната количка.