Джойленд

— Правим го за нея. Ще разбере, когато отидем там. — Говореше някак свръхестествено уверен в думите си. — И за теб също, Дев. Но най-вече за жената. Твърде дълго е била тук. Вече иска да си отиде.

Зяпнах, но нямаше опасност от устата ми да потекат лиги, защото беше пресъхнала.

— Откъде… — изграчих. Отново преглътнах. — Откъде знаеш за жената?

— Не знам, но ми се струва, че заради нея дойдох тук. Казах ли ти, че не е бяла?

— Да, но каза също, че не знаеш какво означава. Знаеш ли вече?

— Не. — Малчуганът се закашля. Изчаках. Когато пристъпът отмина, той добави: — Затварям! Мама се събуди. Сега ще будува до посред нощ и ще чете.

— Наистина ли?

— Да. Дано ми разреши да се кача на виенското колело.

— Казва се „Каролайна“, но хората, които работят там, го наричат „Железарията“. — Някои, например Еди, му викаха „желязната бракма“, но това го премълчах. — Служителите в Джойленд си имат таен език.

— Железарията. Ще запомня. Дочуване, Дев.

Чух изщракване — беше затворил.

Този път инфаркт беше получил Фред Дийн.

Лежеше на рампата към виенското колело „Каролайна“, лицето му беше посиняло и изкривено. Коленичих до него и започнах сърдечен масаж. След като не подейства, се наведох над него, стиснах с пръсти ноздрите му и прилепих устни към неговите. Нещо докосна зъбите ми и се озова на езика ми. Дръпнах се рязко и видях, че от устата му излиза върволица черни паячета.

Събудих се наполовина свлечен от леглото, завивката се беше усукала около мен като саван, сърцето ми биеше до пръсване и ми се струваше, че ме задавя. Едва след няколко секунди осъзнах, че не е попаднало в устата ми. Въпреки това станах, отидох в банята и изпих две чаши вода. Може и някога да съм сънувал по-страшни кошмари от този, който във вторник ме събуди в три часа сутринта, но съм ги забравил. Оправих си кревата и легнах отново, макар да бях убеден, че повече няма да заспя. И все пак се унесох, но отново се сепнах, защото ми хрумна, че емоционалната сцена между нас тримата в болницата може да е била залудо.

В Джойленд предлагаха специални условия за децата с всякакви увреждания и дефекти — от онези, на които днес им казват „деца със специални нужди“, — но само през сезона. Дали застраховката щеше да покрие евентуална злополука с Майк Рос извън сезона? Представих си как Фред Дийн ме изслушва, поклаща глава и казва, че много съжалява, обаче…

Утрото беше студено и ветровито, затова отидох в Джойленд с колата и я паркирах до пикапа на Лейн. Беше рано и автомобилите ни бяха единствените на паркинг А, който беше достатъчно голям да побере петстотин превозни средства. Опадали сухи листа препускаха по асфалта и шумоленето им ми напомни паяците от съня ми.

Лейн седеше на шезлонг пред шатрата на мадам Фортуна (която скоро щеше да бъде демонтирана и прибрана на склад за през зимата). Ядеше кифличка, дебело намазана с меко сирене. Шапката му беше килната под обичайния тарикатски ъгъл, зад ухото му пак беше затъкната цигара. Единственото ново у него беше дънковото яке. Още едно подсещане (сякаш ми беше необходимо), че циганското лято е свършило.

— Джоунси, Джоунси, изглеждаш самотен. Искаш ли кифличка? Имам повече.

— Давай — казах. — Може ли да поговоря за нещо с теб, докато похапвам?

— Дошъл си да изповядаш греховете си ли? Сядай, синко.

Той посочи два сгънати шезлонга, подпрени на шатрата.

— Не е греховно — казах и разпънах единия шезлонг. Седнах и взех кафявото пликче, което ми подаваше. — Само че дадох обещание и сега се боя, че може да не го изпълня.

Разправих му за Майк и как съм убедил майка му да го пусне в парка — трудна задача предвид емоционалното й състояние. Завърших с мисълта, която ми хрумна посред нощ, че Фред Дийн няма да разреши. Не споменах само кошмара, който ме беше събудил.

— Я кажи — подхвърли Лейн, когато свърших, — мамичка хваща ли окото?

— Ами… да. Няма спор, но не по тази причина…

Той ме потупа по рамото и ме възнагради с покровителствена усмивка, която ми дойде в повече.

— Ясна е работата, Джоунси.

— Лейн, тя е с десет години по-възрастна от мен!

— Ако получавах по долар на всяка мацка, десет години по-млада от мен, с която съм излизал, щях да си поръчам богата вечеря в „Ханратис“ в Хевънс Бей. Възрастта е само число и нищо повече, синко.

— Страхотно. Благодаря за урока по математика. А сега кажи много ли се издъних, като казах на момчето, че може да се повози на въртележката и на виенското колело?

— Яко си се издънил — отвърна той и сърцето ми замря. После вдигна пръст. — Обаче!

— Обаче?

— Определил ли си ден за вашето малко приключение?

— Не. Мислех си евентуално за четвъртък.

С други думи, преди пристигането на Том и Ерин.

— В четвъртък не става. Нито в петък. Хлапето и хубавото му майче ще бъдат ли в наличност следващата седмица?

— Предполагам, че да, но…

— Тогава го уговорете за понеделник или за вторник.

— Защо да чакаме?

— Заради вестника.

— Вестникът ли?