Джойленд

— Добре, ето какво имаме. Започнах със статията в чарлстънския „Нюз енд Къриър“, за която ми каза. — Тя ми подаде едно от фотокопията. — Статията е типична за неделен брой: пет хиляди думи предположения и около осемстотин — актуална информация. Прочети я после, сега ще обобщя основните точки. Четири момичета. Пет, ако броим и нея. — Тя посочи „Къщата на ужасите“. — Първата е Дилайт Мобрей, наричана Диди от приятелите си. От Уейкрос, Джорджия. Бяла, двайсет и една годишна. Два-три дни, преди да бъде убита, казала на добрата си приятелка Джасмин Уидърс, че има нов приятел — по-възрастен и много красив. Била открита до железопътната линия край тресавището „Окифеноки“ на трийсет и първи август 1961, девет дни след изчезването й. Ако онзи я беше бутнал в тресавището, още дълго време е щяла да остане в неизвестност.

— Или завинаги — вметнах. — До двайсет минути алигаторите са щели да погълнат трупа.

— Гадно, но вярно. — Тя ми подаде друго копие. — Статия от уейкроския „Джърнъл Хералд“. — Материалът беше придружен от снимка на намръщен полицай, който държеше гипсова отливка от следи на автомобилни гуми. — Смята се, че я е изхвърлил там, където й е прерязал гърлото. Пише, че следите са от камион.

— Изхвърлил я е като боклук — процедих.

— Също гадно, но вярно. — Подаде ми поредната фотокопирана изрезка от вестник. — Номер две. Клодин Шарп от Роки Маунт, Северна Каролина. Бяла, двайсет и три годишна. Открита е мъртва в местно кино. На втори август 1963. Прожектираният филм бил „Лорънс Арабски“, който е безкрайно дълъг. Авторът на статията цитира „неназован източник от полицията“, твърдящ, че убиецът вероятно е прерязал гърлото й по време на една от баталните сцени. Предположение, естествено. Оставил окървавена риза и ръкавици, после вероятно излязъл преспокойно, защото по ризата, която носел отдолу, нямало кръв.

— Май същият е убил и Линда Грей. Не мислиш ли?

— Фактите подкрепят предположението ти. От полицията разпитали всичките приятели на Клодин, но тя не била споменала да има ново гадже.

— Нито дори с кого ще ходи на кино през онази вечер ли? И на техните ли не е казала?

Ерин ме изгледа, сякаш да каже, че ще изтърпи глупавите ми забележки.

— Била е на двайсет и три, Дев, не на четиринайсет. Живеела отделно от родителите си в другия край на града. Работела в дрогерия и държала малък апартамент над магазина.

— И всичко това научи от статията във вестника ли?

— Не, разбира се. Обадих се тук-там. По-точно, контузих си показалеца от въртене на телефонната шайба, ако държиш да знаеш истината. Дължиш ми и за междуградски разговори. Повече за Клодин Шарп след малко. А сега да вървим нататък. Жертва номер три — според статията в „Нюз енд Къриър“ — е момиче от Сентий, Южна Каролина. Стигнахме до 1965. Ив Лонгботъм, на деветнайсет години. Чернокожа. Изчезнала на четвърти юли. Трупът й е открит девет дни по-късно от рибари на северния бряг на река Сентий. Била изнасилена и прободена в сърцето. Другите жертви не са чернокожи, нито изнасилени. Ако искаш, пиши я на сметката на убиеца от „Къщата на ужасите“, но аз имам известни съмнения. Жертвата преди Линда Грей е тази.

Тя ми подаде снимка, вероятно от гимназиален годишник, на красиво златокосо момиче. От онези, дето са главни мажоретки, кралици на бала, гаджета на куотърбекове… и при все това са всеобщи любимки.

— Дарлийн Стамнакър. Вероятно щеше да промени фамилното си име, ако беше станала филмова звезда, каквато е била мечтата й. Бяла, деветнайсетгодишна. От Макстън, Северна Каролина. Изчезнала на двайсет и девети юни 1967 година. Провели мащабно издирване и след два дни я намерили в крайпътен заслон в гъстата борова гора южно от Елрод. С прерязано гърло.

— Божичко, колко е красива! Не е ли имала постоянно гадже?

— Що за въпрос? Може ли да си няма приятел момиче с нейната външност? Полицията потърсила първо него, но го нямало вкъщи. Отишъл с трима приятели на къмпинг в Блу Ридж, после те потвърдили, че е бил с тях. Не е бил той… освен ако не е долетял обратно.

— След нея убиецът е очистил Линда Грей — промълвих. — Номер пет. Ако приемем, че всичките са жертви на един и същ човек.

Ерин наставнически вдигна пръст.

— И че са само пет. Възможно е да е имало и други в началото на шейсетте.

Усилилият се вятър застена между кабинките на виенското колело.

— А сега за нещата, които ме тревожат — продължи Ерин… сякаш пет мъртви момичета не бяха достатъчен повод за тревога. Извади от папката си друго фотокопие. Беше листовка — „врясък“ на езика дъра-бъра, — рекламираща панаира „Хилядата чудеса на Манли Уелман“. На листовката бяха изобразени двама клоуни с пергамент, на който бяха изредени някои „чудеса“, включително „НАЙ-БОГАТАТА АМЕРИКАНСКА КОЛЕКЦИЯ ОТ ИЗРОДИ! И ЧУДАТОСТИ“. На посетителите се предлагаха и игри, забавления за децата и „НАЙ-СТРАХОВИТАТА КЪЩА НА УЖАСИТЕ В ЦЕЛИЯ СВЯТ“. „Влез, ако ти стиска“ — помислих си.

— Това от библиотечния обмен ли го получи? — попитах.