Джойленд

— Стори ми се, че зърнах нещо на една от снимките, но не бях сигурна, затова занесох копието и негатива на един студент на име Фил Хендрън. Смятат го за гений на тъмната стаичка, практически живее във фотографския факултет на „Бард“. Нали помниш нашите фотоапарати за черно-бели снимки, с които тичахме из Джойленд?

— Разбира се.

— Бяха предимно за ефект: хубавки момичета със старомодни фотоапарати, но Фил твърди, че са страхотни. Може много да се работи по негативите. Така например…

Тя ми подаде увеличено копие на снимката при „Летящите чашки“. Холивудското момиче беше фотографирало младо семейство с малко дете, но при увеличението на преден план излизаха Линда Грей и придружителят й.

— Виж му ръката, Дев. Погледни татуировката.

Взрях се и се намръщих.

— Ръката не се вижда ясно.

— Грешиш. Погледни по-внимателно.

Доближих снимката до очите си.

— Но тя… Господи! Не се ли е разтекъл тушът?

Ерин победоносно се усмихна.

— Юли 1969. Горещ южняшки ден. Почти всички са плувнали в пот. Ако не ми вярваш, погледни другите снимки и ще видиш петна от пот по дрехите. А той е имал и друга причина да се поти, нали така? Замислил е убийство. При това много дръзко.

— Мамка му! „Пит Пирата“! — изпъшках.

Тя насочи показалец към мен:

— Бинго!

„Пит Пирата“ беше сувенирно магазинче до водната пързалка „Пляс-тряс“ и на покрива му гордо се вееше пиратски флаг. Предлагаха се обичайните тениски, чаши за кафе, плажни кърпи, дори бански (ако детето ви е забравило да си вземе), и всички стоки бяха с логото на Джойленд. Имаше и щанд с богат асортимент от фалшиви татуировки-стикери. Ако човек не можеше да се справи сам, Пит Пирата (или някой негов помощник) залепваше стикера срещу скромно заплащане.

— Съмнявам се да я е купил оттам, щеше да е прекалено тъпо, а този тип никак не е глупав, но съм убедена, че не е истинска татуировка, нито пък онази с коптския кръст, която момичето е видяло в киното на Роки Маунт. — Ерин се приведе и стисна ръката ми. — Знаеш ли какво си мисля? Че ги е слагал, защото привличат вниманието. Хората забелязват татуировката и всичко друго, но не и… — Тя почука по лицето на човека на снимката, увеличена от приятеля й от „Бард“.

— Всичко друго, свързано с него, избледнява в спомените на свидетелите.

— Именно. След като си „свърши работата“, убиецът измива татуировката.

— Ченгетата знаят ли?

— Нямам представа. Аз бях дотук, връщам се в университета. Съобщи им, ако решиш. Макар да се съмнявам, че ще проявят интерес. Все пак са минали много години.

Отново разгледах снимките. Несъмнено Ерин беше попаднала на важна улика, но не вярвах, че откритието й ще помогне за залавянето на убиеца от „Къщата на ужасите“. Ала имаше и още нещо в тези снимки. Нещо. Знаете как понякога думата ви е на върха на езика, а не иска да излезе. Тъкмо това чувствах.

— Имало ли е след Линда Грей подобни убийства освен тези пет (или четири, ако изключим Ива Лонгботъм)? Провери ли?

— Опитах се. Май не е имало, но не съм сигурна. Изчетох материалите за най-малко петдесет убийства на момичета и на млади жени, но не открих следните съвпадения. — Тя ги изреди на пръсти: — Винаги през лятото. Винаги в резултат на интимна среща с по-възрастен непознат мъж. Винаги с прерязано гърло. И винаги имат някаква връзка с панаири или с…

— Привет, хлапета.

Стреснахме се и вдигнахме глави. Беше Фред Дийн. Днес носеше памучна блуза за голф, яркочервен панталон с ниска талия като на скейтърите, плюс шапка с козирка и с надпис, извезан със златен конец — „Кънтри клуб «Хевънс Бей»“. Бях свикнал да го виждам с костюм (понякога си позволяваше само да разхлаби вратовръзката си и да разкопчае яката на ризата си „Ван Хойзен“, за да изрази нехайност). Със спортното облекло изглеждаше абсурдно млад. Само косата му, прошарена на слепоочията, издаваше понапредналата му възраст.

— Здравейте, господин Дийн — каза Ерин и се изправи. В едната си ръка още стискаше повечето листове и няколко снимки. В другата държеше папката. — Не знам дали ме помните…

— Помня те, разбира се — каза той и се приближи. — Никога не забравям Холивудско момиче. Само имената бъркам. Ти Ашли ли беше или Джери?

Тя се усмихна, прибра всичко в папката и ми я подаде. Добавих вътре снимките, които държах.

— Аз съм Ерин.

— Разбира се. Ерин Кук. — Той ми намигна, което ми се видя още по-странно от смешния младежки панталон. — Имаш отличен вкус за млади дами, Джоунси.

— Такъв съм си аз — отвърнах. Твърде сложно ми се видя да му обяснявам, че Ерин всъщност е гадже на Том Кенеди. Той вероятно не помнеше Том, тъй като никога не го беше виждал със секси зелена рокличка и с обувки с висок ток.

— Отбих се да взема счетоводните книги. Наближава срокът за данъците за тримесечието. Голяма досада. Приятно ли е да погостуваш по старите места, Ерин?

— Да, много.

— Ще работиш ли тук другото лято?

Тя се почувства малко неловко, но все пак отговори искрено:

— Вероятно не.