Джойленд

— Разбирам, но ако размислиш, не се съмнявам, че Бренда Рафърти ще ти намери място. — Той прехвърли вниманието си към мен. — По повод момчето, което искаш да доведеш в парка, Джоунси. Уговори ли вече ден с майка му?

— Вторник. Ако вали, в сряда или в четвъртък. Детето не бива да е на открито, когато времето е влажно.

Ерин любопитно ме изгледа.

— Съветвам те да го заковеш за вторник — каза той. — Задава се буря по крайбрежието. Не ураган, слава богу, но се очакват обилни валежи и силни ветрове. Около сряда преди обед.

— Добре — отвърнах. — Благодаря, че ме предупредихте.

— Радвам се, че те видях, Ерин. — Той докосна шапката си и тръгна към паркинга.

Ерин изчака, докато той се изгуби от поглед, след което се разкиска неудържимо.

— Видя ли му панталона?

— Да. Събра ми очите.

Ала за нищо на света нямаше да се присмея на панталона му. Или на него. Лейн твърдеше, че Фред Дийн крепи Джойленд благодарение на здравата си ръка и на счетоводния си гений. Мислех, че при това положение има право да се прави на скейтър, щом му харесва. Слава богу, поне панталонът не беше кариран.

— Кое е това дете, дето ще водиш в парка?

— Дълга история — отговорих. — Ще ти я разкажа на връщане.

Така и направих, като се правех на бойскаут със значка за скромност и пропуснах голямата разправия в болницата. Ерин ме изслуша, без да ме прекъсне, но като се заизкачвахме по стъпалата към шосето, промърмори:

— Кажи ми истината, Дев. Мамчето хваща ли окото?

Всички все това ме питаха.

Тази вечер Том и Ерин отидоха в бара „Джо Сърфиста“, където често ходеха през лятото. Том ме покани, но аз реших да се съобразя със старата поговорка, че двама са компания, а трима са… знаете какво. Освен това се съмнявах, че ще открият предишната купонджийска атмосфера. В градове като Хевънс Бей има голяма разлика между юли и октомври. Дори им го обясних, приемайки ролята на по-големия брат.

— Нищо не разбираш, Дев — възрази Том. — С Ерин не търсим веселие, а го носим в себе си. Това научихме през изминалото лято.

Все пак ги чух да се връщат рано и почти трезви, доколкото можех да съдя по звуците, докато двамата се изкачваха по стълбището в пансиона. Ала чух също шепот, приглушен смях и шумове, от които се почувствах малко самотен. Сега, след толкова много години, мисля, че и това е било крачка напред.

Докато ги нямаше, отново прегледах бележките на Ерин, но не открих нещо ново. След петнайсет минути ги отместих встрани и се върнах към лъскавите черно-бели снимки, направени от Холивудските момичета. Отначало само ги прегледах бегло, после седнах на пода и ги наредих в квадрат, като от време на време разменях местата им, сякаш се опитвах да наредя пъзел. Май това и правех.

Ерин беше притеснена от връзката на убийствата с панаирите и от татуировките, които вероятно бяха фалшиви. Тези факти тревожеха и мен, но имаше и нещо друго. Нещо, което ми убягваше. Влудяваше ме, защото имах чувството, че е под носа ми. Накрая прибрах в папката всички снимки освен две. Ключовите две. Тях разгледах много внимателно.

Линда Грей и убиецът й чакат на опашка пред „Летящите чашки“.

Линда Грей и убиецът й на стрелбището.

„Забрави проклетата татуировка — казвах си. — Не е това. Нещо друго е.“

Но какво друго можеше да е? Слънчевите очила скриваха очите му. Брадичката катинарче скриваше долната част на лицето му, козирката на бейзболната шапка засенчваше челото и веждите му. Логото на шапката представляваше сом, надничащ от голямо червено С — емблемата на „Сомовете“ — третокласен отбор от Южна Каролина. В разгара на сезона в парка идваха десетки мъже с такива шапки — толкова често ги виждахме, че им викахме рибоглавки вместо кучеглавки. Мръсникът трудно би избрал по „анонимна“ шапка — навярно тъкмо такава е била целта му.

Редувах снимките, като гледах ту тази пред „Летящите чашки“, ту другата на стрелбището, а после пак се връщах на „Летящите чашки“. Накрая ги пъхнах в папката и я хвърлих на малкото си бюро. Четох книга, докато Том и Ерин се прибраха, после си легнах.

„Може би на сутринта ще получа просветление — мислех си. — Ще се събудя и ще си кажа: «Ама, разбира се!».“

Шумът на вълни ме унесе. Сънувах, че съм на брега с Ани и с Майк. С нея бяхме стъпили във водата, хванали се бяхме за ръце и гледахме как Майк пуска хвърчилото си. Отпускаше връвта и тичаше след него. Можеше да го прави, защото нищо му нямаше. Беше здрав. Онова за мускулната дистрофия тип Дюшан е било само сън…

Събудих се рано, защото бях забравил да спусна щорите. Отидох до бюрото, извадих от папката двете снимки и се взрях в тях на бледата утринна светлина: бях убеден, че ще видя отговора.

Само че се лъжех.