Джойленд

Том и Ерин бяха съчетали графиците си така, че да пътуват заедно от Ню Джърси до Северна Каролина, но опре ли до влакови разписания, съчетаването на пътуванията е почти невъзможно. В неделя единственото им съвместно пътуване беше до Уилмингтън с моя форд. Влакът на Ерин за Ню Йорк и Анандейл-он-Хъдсън заминаваше два часа преди влака на Том за Ню Джърси.

Пъхнах чек в джоба на сакото й.

— За справките в библиотеката и за междуградските разговори.

Тя го извади, погледна написаната сума и се опита да ми го върне.

— Осемдесет долара са твърде много, Дев.

— Предвид ценната информация не са много. Вземи ги, лейтенант Коломбо.

Тя се засмя, пъхна чека в джоба си, целуна ме за довиждане — поредната бърза целувка между брат и сестра, съвсем различна от онази в края на лятото. Тя остана много по-дълго в обятията на Том. Обещаха си да прекарат Деня на благодарността с родителите на Том в Западна Пенсилвания. Личеше, че не му се иска да се раздели с нея, но по високоговорителите обявиха последно повикване за Ричмънд, Балтимор и следващите гари на север и той неохотно я пусна.

После с него се поразходихме и влязохме да хапнем в сносно заведение за ребърца на скара, намиращо се срещу гарата. Тъкмо разглеждах десертите в менюто, когато той се покашля и подхвана:

— Виж, Дев…

Нещо в тона му ме накара да го погледна. Страните му бяха по-зачервени от друг път. Оставих менюто на масата.

— Онова, което си възложил на Ерин… според мен тя трябва да спре дотук. Става неспокойна и пренебрегва ученето. — Засмя се, погледна през витрината към гарата, после отново към мен. — Говоря, сякаш съм й баща, а не гаджето й, а?

— Говориш като загрижен човек, който държи на нея.

— Да държа на нея ли? Приятелю, аз съм влюбен до уши. Тя е най-важното в живота ми. Не искам да останеш с впечатлението, че ревнувам. Ето как стоят нещата: ако тя иска да запази стипендията си при прехвърлянето, не може да си позволи понижаване на успеха. Разбираш го, нали?

Да, разбирах го. Разбирах и друго, макар Том да не го схващаше. Той я искаше далеч от Джойленд — и духом, и телом, — защото там му се бе случило нещо, което не можеше да си обясни. И не искаше да си обясни, което според мен беше глупаво. Отново ме жегна завист и стомахът ми се сгърчи.

После се усмихнах — с усилие, признавам, — и казах:

— Съобщението е прието. Що се отнася до мен, с малкото ни проучване е приключено.

„Успокой се, Томас. Престани да мислиш за случилото се в «Къщата на ужасите». За видяното там.“

— Добре. Оставаме си приятели, нали?

Протегнах ръка през масата:

— Приятели докрай.

Скрепихме обещанието с ръкостискане.

Сцената на приказките в селцето „Шушу-мушу“ имаше три декора: замъкът на прекрасния принц, вълшебното бобено стъбло на Джак и звездно небе, на фона на което с червени неонови светлини беше очертано виенското колело „Каролайна“. През лятото декорите бяха избелели от слънцето. В понеделник сутринта бях в тясното пространство зад сцената на „Шушу-мушу“ и ги ретуширах с бои и с четка (надявах се да не ги прецакам, защото в никакъв случай не бях Ван Гог), когато един от потръчковците, нает за почасова работа, дойде да ми каже, че Фред Дийн ме вика в канцеларията си.

Доста се притесних и дори се запитах дали Фред няма да ме мъмри, задето в събота бях завел Ерин в парка. Изненадах се, като видях, че той не е с обичайния си костюм, нито с идиотския екип за голф, а с избелели джинси и с избеляла тениска с надпис „Джойленд“; изпод навитите му ръкави надничаха големи мускули. Главата му беше опасана с ластична спортна лента. Не приличаше нито на счетоводител, нито на управител на парка, а на обикновен работник.

Той забеляза изненадата ми и се усмихна:

— Харесва ли ти как съм се изтупал? Мен ме кефи, признавам. Така се обличах, когато през петдесетте се хванах на работа в цирка „Блиц Брадърс“. Майка ми не възрази, но баща ми беше ужасен, при това беше в панаирджийския бизнес.

— Знам — казах.

Той повдигна вежди.

— Нима? Значи си чул да говорят по мой адрес. И тъй, днес следобед те чака много работа.

— Дайте ми списък. Почти приключих с боядисването на декорите в…

— Не бързай, Джоунси. Днес си тръгваш по обед и не искам да те виждам до утре сутринта в девет, когато ще пристигнеш с гостите си. Ще се погрижа пропуснатите часове да не ти бъдат удържани от заплатата.

— За какво става дума, Фред?

Той загадъчно се усмихна:

— Изненада е.

Този понеделник беше слънчев и топъл; на връщане към Хевънс Бей видях, че Ани и Майк обядват на масата в края на дъсчената пътека. Майло ме зърна и хукна да ме посрещне.

— Дев! — извика Майк. — Ела да хапнеш един сандвич! Имаме много!

— Не, не бива…

— Настояваме — каза Ани. После смръщи вежди. — Стига да не си болен. Не искам да лепнеш на Майк някой вирус.