Джойленд

Беше бавно като другите атракциони и съоръжения в „Шушу-мушу“, предназначени за деца на възраст между три и седем години. Не забравяте обаче колко рядко Майк Рос беше излизал от къщи (особено след боледуването си от пневмония предишната година) и колко дни бе прекарал с майка си на дъсчената пътека, откъдето се чуваха веселите гласчета на децата, забавляващи се в Джойленд, осъзнавайки, че никога няма да познае тяхната радост. Отредено му беше да се бори за въздух, когато белите му дробове откажат, да се превива от кашлица и да се придвижва все по-трудно дори с шините и с патериците, а накрая да умре с памперси под пижамата и с кислородна маска.

Селцето „Шушу-мушу“ някак пустееше, след като ги нямаше новаците, превъплъщаващи се в герои от приказките, но Фред и Лейн бяха пуснали всички механични чудеса: вълшебното бобено стъбло, което изникваше от земята сред облак от пара; вещицата, която се кискаше злокобно пред шоколадовата къщичка; чаеното парти на Лудия шапкар; вълкът с нощната шапчица, който дебнеше край релсите и се хвърляше към влака при минаването му. След последния завой зърнахме три къщурки — от слама, от съчки и от тухли, добре познати на децата от любимата им приказка за трите прасенца.

— Внимавай, пази прасенцата! — извика Лейн, в този миг те изникнаха на релсите и заквичаха. Майк се запревива от смях и наду свирката. Както винаги прасенцата успяха да избегнат влака на косъм.

— Добре ли си, скъпи? Искаш ли си инхалатора?

— Не, няма нужда. — Майк се обърна към Лейн: — Благодаря, господин машинист!

— За мен беше удоволствие, Майк. — Протегна му ръка с обърната нагоре длан. — Дай пет за късмет.

Майк също разпери пръсти и шляпна дланта му. Имах чувството, че се чувства по-жив от всякога.

— Сега ми предстои друга работа — обяви Лейн. — Днес изпълнявам много роли. — И ми намигна.

Ани наложи вето над „Летящите чашки“, но позволи на Майк — не без известна тревога — да се качи на „Пикиращите самолетчета“. Стисна ръката ми още по-силно, щом самолетчето му се вдигна на метър над земята и започна да се накланя, но отпусна хватката, когато синът й възторжено се провикна и се разсмя.

— Боже мой! — промълви. — Виж му косата! Как само се вее зад него! — Усмихваше се. И плачеше, но не го съзнаваше. Не осъзнаваше и че съм я прегърнал през кръста.

Фред беше на контролния пулт и благоразумно поддържаше средна скорост, вместо да пусне съоръжението на пълна мощност, което щеше да е опасно за Майк. След „летенето“ малчуганът беше твърде замаян и залиташе. С Ани го подхванахме от двете страни и му помогнахме да седне в инвалидната количка. Фред му донесе патериците.

— Леле! — промълви Майкъл — изглежда, само това можеше да изрече. — Леле!

Следващата спирка бяха „Главозамайващите моторници“ — земно съоръжение въпреки названието. Майк се качи в една лодка с Майло и плавателният съд се понесе по нарисуваната вода. И двамата очевидно адски се забавляваха. Ние с Ани бяхме в друга моторница. Макар да бях работил в Джойленд повече от четири месеца, никога не се бях пробвал на това съоръжение и нададох вик, когато нашата лодка се размина на косъм с моторницата на Майк и Майло.

— Бъзльо! — извика ми Ани.

След това приключение Майк се задъха, но още не кашляше. Подкарахме количката му по „Следата на хрътката“ и си взехме безалкохолно. Потръчкото отказа да вземе банкнотата, която Ани му подаде.

— Днес всичко е безплатно, мадам.

— Може ли да си взема „Люта хрътка“, мамо? И захарен памук?

Тя се намръщи, после сви рамене и въздъхна.

— Добре. Запомни обаче, че тези неща си остават забранени, немирнико. Днес е изключение. И край с високите скорости.

Той подкара количката си към будката „Сочни Бау-бау“, а неговият бау-бау подтичваше отстрани. Ани се обърна към мен:

— Не става въпрос за здравословно хранене. Ако му стане зле на стомаха, може да повърне. А повръщането е опасно за деца в неговото състояние. Те…

Целунах я… всъщност само нежно допрях устни до нейните. Беше като да глътнеш капчица от сладка роса.

— Млъкни! — изшътках й. — Прилича ли ти на болен?

Ани се ококори. Бях сигурен, че ще ме зашлеви и ще си тръгне. Денят щеше да бъде провален заради моята глупост. След миг обаче тя се усмихна и изпитателно впери очи в мен — поглед, от който внезапно ми олекна.

— Обзалагам се, че ако ти се отвори друга възможност, ще се справиш още по-добре с целуването.

Преди да измисля отговор, тя забърза след сина си. Но и да беше останала, нямаше да реагирам, защото бях като ударен с мокър парцал.

Ани, Майк и Майло се натъпкаха в една кабинка на лифта „Гондола“, който прекосяваше по въздуха целия парк. Ние с Фред Дийн ги следвахме отдолу с електромобил, в който бяхме сложили и инвалидната количка на Майк.

— Хлапето е страхотно — отбеляза Фред.

— Безспорно, но не очаквах да положиш толкова усилия.

— Не са само за малкия, а и за теб. Май не подозираш какъв голям принос имаш за успеха на парка, Дев. Съобщих на господин Истърбрук плановете си за посрещането на момчето и той ги одобри.

— Нима му телефонира?

— Естествено.

— А фокуса с розите… как го направи?