Джойленд

Фред подръпна маншетите си и скромно сведе поглед:

— Нали знаеш, че илюзионистите не си издават тайните.

— Изваждаше ли заек от шапката си, когато беше с „Блиц Брадърс“?

— Не. При тях монтирах, демонтирах и обслужвах съоръженията. И макар да нямах шофьорска книжка, карах камион, когато се налагаше да бягаме от нечие ранчо посред нощ.

— А къде се научи да правиш фокуси?

Фред посегна зад ухото ми, извади сребърен долар и го пусна в скута ми.

— Тук-там. Отварях си очите, не блеех. Дай газ, Джоунси, че изоставаме от твоите хора.

От последната станция на лифта, наречена „Небесна“, отидохме при въртележката, където Лейн Харди вече беше на линия. Вместо кепето на машинист отново носеше широкополата си шапка. От високоговорителите на парка още гърмеше рокендрол, но под широкия балдахин на въртележката, наричана на дъра-бъра „Шавливата Джени“, песента „Велосипед за двама“, изпълнявана на латерна, заглушаваше съвременните ритми. Беше на запис, но при все това звучеше мило и старомодно.

Преди Майк да се качи, Фред се отпусна пред него на едно коляно и намръщено го изгледа:

— Не можеш да се возиш на въртележката без шапка от Джойленд. Наричаме ги кучеглавки. Имаш ли си?

— Не — отвърна Майк. Още не кашляше, но под очите му се оформяха тъмни кръгове и беше пребледнял, въпреки че страните му горяха от възбудата. — Не знаех, че трябва…

Фред свали шапката си, надникна в нея и ни я показа. Беше празна като шапките на всички илюзионисти, когато ги показват на публиката. Отново погледна вътре и лицето му се проясни.

— Аха! — Измъкна нова кучеглавка и я сложи на главата на Майк. — Идеално! Кое животно ще яхнеш? Кон? Еднорог? Марва русалката? Лъва Лио?

— Да, лъва! — извика Майк. — Мамо, ти се качи на тигъра до мен!

— Разбира се. Открай време мечтая да яздя тигър.

— Хей, шампионе — подхвърли Лейн, — чакай да ти помогна да се изкачиш по рампата.

Той забута инвалидната количка, а пък Ани прошепна на Фред:

— Да приключваме вече. Денят ще е незабравим за него, но…

— Губи сили — кимна той. — Разбирам.

Ани възседна озъбения зеленоок тигър до лъва на Майк. Майло се настани помежду им и се ухили… доколкото кучетата могат да се усмихват. Въртележката се задвижи и вместо „Велосипед за двама“ зазвуча прочутият „Раг от Дванайсета улица“ на Юдей Боуман. Фред сложи ръка на рамото ми:

— Ще те чакаме при виенското колело, но първо мини през гардеробната. И по-живо, ако обичаш, не се мотай.

Понечих да попитам защо, после разбрах. Затичах се към гардеробната. Без да се мотая.

През онова октомврийско утро на 1973 година за последен път носих козината. Сложих си го в гардеробната и с електромобила минах през подземните проходи, за да се озова отново в центъра на Джойленд, като „пришпорвах“ машината, за да не закъснея. Бях отметнал като качулка главата на Хауи и тя подскачаше на гърба ми. Озовах се зад шатрата на мадам Фортуна тъкмо навреме. Лейн, Ани и Майк се задаваха по централната алея. Лейн буташе количката на Майк. Не забелязаха, че надзъртам иззад шатрата, защото бяха вдигнали глави и зяпаха виенското колело „Каролайна“. Фред обаче ме видя. Вдигнах ръка (или лапа, ако повече ви харесва). Той кимна, обърна се и също вдигна ръка, давайки знак на човека в малката звукова кабина над Центъра за обслужване на клиенти. След секунди от високоговорителите зазвуча музиката на Хауи. Пръв беше Елвис с „Хрътка“.

Изскочих от прикритието си и подхванах танца на Хауи, който беше някакво смотано подобие на степ. Майк зяпна. Ани притисна ръце към слепоочията си, сякаш внезапно я беше връхлетяло нетърпимо главоболие, после прихна. Мисля, че това беше коронното ми представление. Подскачах и потропвах около инвалидната количка на Майк, без да забележа, че от другата страна Майло изпълнява почти същите движения. Елвис млъкна, „Ролинг Стоунс“ запяха „Да разходиш кучето“ — за щастие парчето беше кратко — оказа се, че съм загубил форма.

Завърших, като разперих ръце и извиках:

— Майк! Майк! Майк! — За пръв и за последен път Хауи проговори и за свое оправдание ще кажа, че виковете ми доста приличаха на кучешки лай.

Майк се надигна от количката си, също разпери ръце и политна напред. Знаеше, че ще го хвана, и аз го сторих. Деца, които бяха наполовина на неговата възраст, ме бяха прегръщали през цялото лято, но за пръв път ми стана толкова приятно. Съжалявах само за едно: че не мога да го преобърна и да изкарам болестта от него, както бях изкарал парчето хотдог, заседнало в гърлото на Холи Стансфийлд.

Той притисна лице до козината и промърмори:

— Много си добър в ролята на Хауи, Дев.

Помилвах го с лапа по главата и неволно свалих кучеглавката му. Нямаше как да му отговоря — одеве почти бях нарушил правилата, излайвайки името му, — но си помислих: „Доброто дете заслужава добро куче. Питай Майло, ако не вярваш.“

Майк се взря в сините мрежести очи на Хауи.

— Ще дойдеш ли с нас на колелото?

Закимах енергично и отново го погалих по главата. Лейн вдигна кучеглавката и му я нахлупи.