Джойленд

Ето как приключваше всяко пътуване в „Къщата на ужасите“. В далечния край на Камерата за изтезания, точно когато си помислехте, че обиколката е свършила, и вече не бяхте нащрек, пищящ скелет (кръстен от новаците Ужасната Хърба) политаше към вас, заплашвайки да се блъсне във вагончето ви. Машинално се отдръпвахте назад и пред вас се изпречваше каменен зид. На него с флуоресцираща боя бяха нарисувани разлагащо се зомби и надгробна плоча с надпис „КРАЙ НА ПЪТУВАНЕТО“. Разбира се, стената се отваряше по средата, за да пропусне вагончето, но последното сплашване беше много ефектно. След това „препятствие“ влакчето излизаше на светло, описваше полукръг, после минаваше през още една двойна врата и спираше, но вече дори възрастните мъже и жени крещяха от ужас. Финалните писъци (често придружавани от бурен смях на облекчение) бяха най-добрата реклама на „Къщата на ужасите“.

През този ден нямаше писъци. Което беше съвсем естествено, защото след отварянето на двойната врата вагончето излезе празно. Плавно зави, удари се леко в следващата двойна врата и спря.

— Ха така — прошепна Майк. Убеден съм, че Ани не го чу, защото цялото й внимание беше насочено към вагончето. Момчето се усмихваше.

— Каква е причината влакчето да потегли само? — попита тя.

— Не знам — отвърнах. — Вероятно късо съединение. Или внезапна промяна в напрежението на електричеството.

И двете обяснения звучаха убедително, стига човек да не знаеше за изключените бушони.

Повдигнах се на пръсти и надникнах във вагончето. Първото, което забелязах, беше, че предпазният лост е вдигнат. Ако Еди Паркс или някой от помагачите новаци беше забравил да го свали, прътът трябваше да се спусне автоматично, след като вагончето се задвижеше. Беше стандартна предпазна мярка. Вдигнатият предпазен лост ме навеждаше на странни мисли, защото знаех, че тази сутрин Фред и Лейн бяха включили електричеството само за съоръженията, използвани от Майк.

Зърнах нещо под седалката — беше реално като розите, които Фред подари на Ани, само дето не беше червено, а синьо.

Синя диадема.

Тръгнахме обратно към вана. Майло, отново примерен, припкаше редом с количката на Майк.

— Връщам се веднага щом ги закарам — казах на Фред. — Ще поработя извънредно.

Той поклати глава:

— Стига ти за днес. Легни си рано и ела утре в шест. Вземи си повечко сандвичи, защото всички ще работим извънредно. Очаква се бурята да връхлети по-рано, отколкото метеоролозите предвиждаха.

Ани разтревожено промълви:

— Дали да не взема най-необходимото и да заведа Майк в града, как мислите? Не бива, защото е преуморен, но…

— Слушайте радиото довечера — посъветва я Фред. — Ако издадат заповед за евакуация, ще имате достатъчно време, но не ми се вярва да се случи. Вятърът ще е силен, нищо повече. Малко се тревожа за високите съоръжения — за „Мълния“ и за виенското колело…

— Няма страшно — прекъсна го Лейн. — Миналата година устояха на урагана „Агнес“ и сега ще издържат.

— Тази буря има ли си име? — попита го Майк.

— Наричат я „Гилда“, но не е ураган, а обикновен циклон.

Фред отново заговори:

— Вятърът ще започне да се усилва към полунощ, а дъждът ще рукне час-два по-късно. Лейн вероятно е прав за високите съоръжения, но все пак ни предстои много работа по обезопасяването им. Имаш ли дъждобран, Дев?

— Имам, да.

— Не е зле да го облечеш.

Прогнозата за времето, която чухме в колата на излизане от парка, поуспокои Ани. Очакваше се скоростта на вятъра да не надвишава петдесет километра в час, с изключение на редките по-силни пориви. Възможни бяха и незначителни наводнения, но нищо повече. Водещият заяви, че това било „време, чудесно за пускане на хвърчила“, което разсмя всички ни. Вече имахме общи спомени, което беше чудесно.

Спряхме пред голямата викторианска къща на Бийч Роу и видях, че Майк е задрямал. Вдигнах го и го сложих в количката. Не се затрудних, защото бях заякнал през последните четири месеца, а без ужасните шини момчето надали тежеше трийсет и пет килограма. Майло обикаляше количката, докато я тиках по рампата към къщата.

Майк поиска да отиде до тоалетната, но когато майка му понечи да хване дръжките на количката, той помоли аз да го заведа. Вкарах количката в банята, помогнах му да стане и смъкнах панталона му, докато той се държеше за специалното метално перило.

— Мразя, когато тя ми помага. Чувствам се като бебе.

Посегна да пусне водата, залитна и ако не го бях хванал, главата му щеше да попадне в тоалетната чиния.

— Благодаря, Дев. Днес вече си измих косата — подхвърли и като видя, че се засмях, също се ухили. — Ех, ако можеше да ни връхлети ураган! Ще е върховно.

— Друго щеше да говориш, ако наистина се случеше.

Спомних си урагана „Дория“ отпреди две години. Удари Ню Хемпшир и Мейн с ветрове със скорост сто и петдесет километра в час, като събори дървета в Портсмут, Китъри, Санфорд и Бъруик. Голям стар бор за малко не се срути върху къщата ни, мазето ни се наводни и четири дни бяхме без ток.

— Обаче не ми се иска въртележките и другите забавни неща да бъдат унищожени. Джойленд е най-хубавото място на света. Поне на което аз съм бил.