Джойленд

— Както се казва в песента, преживях това-онова. Но Майк е прекрасно дете и не мога да си кривя душата за едно: баща ми ни осигури финансово, та постоянно да съм със сина си. В крайна сметка обичта, изразена чрез чекова книжка, е за предпочитане пред липсата на обич. Днес взех решение. Мисля, че се случи, докато ти беше с глупавия костюм и изпълняваше глупавия танц. Докато наблюдавах Майк как се смее.

— И какво е то?

— Реших да дам на баща ми каквото иска: да го допусна в живота на Майк, преди да е станало късно. Вярно, че ми наговори ужасни неща за това как Бог е дал мускулната дистрофия на Майк, за да ме накаже за предполагаемите ми грехове, но аз трябва да загърбя горчивината. Ако искам извинение, дълго има да чакам. Защото в сърцето си татко още вярва, че е бил прав.

— Съжалявам.

Тя сви рамене, сякаш мнението му не я интересуваше.

— Сгреших, като забранявах на Майк да отиде в Джойленд, също и като не желаех да простя и се придържах към принципа „Каквото повикало, такова се обадило.“ Синът ми не е стока, която мога да заменя за друга. Мислиш ли, че на трийсет и една години вече е късно човек да порасне, Дев?

— Попитай ме, като ги навърша.

Тя се засмя.

— Едно на нула за теб. Извини ме за минута.

Нямаше я почти пет. Седях до кухненската маса и си пиех кафето. Когато се върна, беше свалила пуловера си. Сутиенът й беше бледосин, почти с цвета на избелелите й джинси.

— Майк спи дълбоко — каза ми. — Искаш ли да те заведа в стаята си, Девин?

Спалнята й беше голяма, но изглеждаше така, сякаш след дългите месеци, прекарани в къщата, Ани още не си беше разопаковала багажа. Обърна се към мен и обви ръце около шията ми. Очите й бяха широко отворени и много спокойни. Лека усмивка играеше по устните й и вдълбаваше малки трапчинки от двете им страни.

— „Обзалагам се, че ако ти се отвори друга възможност, ще се справиш още по-добре с целуването.“ Помниш ли, че ти го казах?

— Да.

— Дали щях да спечеля облога?

Устата й бе сладка и влажна. Вкусвах дъха й.

Ани се отдръпна за миг и каза:

— Може би ще е само веднъж. Държа да го разбереш.

Не исках да е така, но го разбирах.

— Стига да не е… сещаш се…

Тя се засмя.

— Стига да не е чукане от благодарност ли? Не е, повярвай ми. Последния път, когато преспах с хлапе като теб, самата аз бях хлапе. — Хвана дясната ми ръка и я сложи върху копринената чашка, покриваща гърдата й. Усещах лекото и ритмично биене на сърцето й. — Явно още не съм се отърсила от проповедите на баща ми, защото се усещам възхитително греховна.

Целунахме се отново. Ани разкопча колана ми, свали ципа на панталона, после дланта й се плъзна по издатината в боксерките ми. Ахнах.

— Дев?

— Какво?

— Правил ли си го преди? И не смей да ме лъжеш.

— Не.

— Дъската ли й хлопаше? За приятелката ти става дума.

— Май и двамата не бяхме в ред.

Ани се усмихна, пъхна хладната длан под бельото ми, хвана ме и леко ме замилва с палец; за миг ми хрумна, че в сравнение с тези ласки опитите на Уенди да ме задоволи изглеждаха доста нескопосани.

— Значи си девствен.

— Признавам се за виновен.

— Хубаво.

Не го направихме само веднъж, с което извадих късмет, защото първия път трая осем секунди. Максимум девет. Проникнах в нея (дотолкова се справих), после обаче избухнах. Мисля, че съм бил по-засрамен само веднъж в живота си — като пръднах по време на причастие в младежкия методистки лагер, — но май този път позорът ми беше по-голям.

— О, боже — изпъшках и с длан закрих очите си.

Ани се засмя, но в смеха й нямаше и капчица подигравка.

— Странно, но се чувствам поласкана. Опитай се да се отпуснеш. Отивам да нагледам Майк. Предпочитам да не ме завари в леглото с Хауи Щастливата хрътка.

— Много смешно. — Струваше ми се, че ако се изчервя по-силно, кожата ми ще се подпали.

— Мисля, че пак ще си готов, като се върна.

Това е хубавото да си на двайсет и една, Дев. Ако беше на седемнайсет, вече щеше да си готов.

След малко се върна с две бутилки безалкохолно в кофичка за лед, но когато си свали халата и застана гола пред мен, изобщо не ми беше до кока-кола. Втория път беше доста по-добре; мисля, че го докарах до четири минути, обаче капитулирах, когато Ани тихо застена. Но пък каква капитулация беше!

После позадрямахме, Ани беше отпуснала глава на рамото ми. По едно време промърмори:

— Добре ли си?

— Толкова добре, че чак не ми се вярва.

Не я видях да се усмихва, но го почувствах.

— След толкова години тази стая да бъде използвана за нещо друго освен за спане.

— Баща ти никога ли не идва във вилата?