Джойленд

Отворих очи, защото няколко открития се сблъскаха в съзнанието ми. Седнах в леглото и се заслушах във вятъра и в гневния рев на прибоя. После включих лампата и извадих от чекмеджето на бюрото папката на Ерин. Сърцето ми биеше до пръсване, когато отново подредих фотографиите на пода. Бяха качествени, но светлината беше твърде слаба. Облякох се отново, пъхнах снимките обратно в папката, пак слязох на долния етаж и отидох в салона. Над масата висеше лампа и от многото вечери, през които бях търпял поражение на скрабъл, знаех, че светлината й е много силна. Между салона и коридора към стаите на госпожа Шопло имаше плъзгаща се врата. Затворих я, та светлината да не обезпокои хазяйката. После запалих лампата, преместих върху телевизора кутията с плочките за скрабъл и извадих снимките. Бях твърде развълнуван, за да седна. Наведох се над масата, няколко пъти прередих фотографиите. Тъкмо когато щях да го сторя за трети път, ръката ми се вцепени. Видях нещото. Видях него. Не беше доказателство, което да се приеме в съда, обаче за мен беше достатъчно. Краката ми се подкосиха, затова все пак седнах.

Телефонът, от който толкова пъти се бях обаждал на баща ми (като всеки път съвестно записвах продължителността на разговора в списъка на честта, предназначен за наемателите), внезапно иззвъня. Само дето във ветровитото безмълвие на ранните часове на деня звъненето повече приличаше на писък. Изтичах до апарата и вдигнах слушалката, преди да е иззвънял отново.

— П-по д-дяволите… — Само това успях да изрека, защото сърцето ми биеше до пръсване.

— Тъкмо ти ми трябваш. — Човекът от другата страна на линията май беше развеселен и приятно изненадан. — Очаквах да вдигне хазайката и се бях се подготвил да й кажа, че твой близък е претърпял катастрофа.

Опитах се да проговоря. Не можах.

— Девин? — Гласът му звучеше закачливо. Весело. — Там ли си?

— Аз… един момент.

Притиснах слушалката до гърдите си, като се питах (не е ли идиотско как работи съзнанието при внезапен стрес?) дали онзи чува ударите на сърцето ми. Аз пък чувах равномерното хъркане на госпожа Шопло, но приглушено от затворената врата. Добре, че хазяйката нямаше дериват в спалнята си. Отново притиснах слушалката до ухото си и промърморих:

— Какво искаш? Защо се обаждаш?

— Мисля, че знаеш, Девин… А дори и да не знаеш, вече е твърде късно, нали?

— И ти ли си екстрасенс? — Глупав въпрос, но в момента мозъкът и езикът ми се движеха по различни писти.

— Рози е по тая част. Нашата мадам Фортуна. — Той се изкиска, сякаш нямаше никакви грижи. Престореното му спокойствие не ме заблуди. Убийците не телефонират посред нощ, ако им е комфортно. Особено ако не са сигурни кой ще вдигне слушалката.

„Ала той си е подготвил алибито — казах си. — Тоя тип е бойскаут, може да е луд, но винаги е подготвен. Татуировката например. Тя грабва окото, като гледаш снимките. Не лицето. И не бейзболната шапка.“

— Знаех какво целиш — продължи. — Разбрах го още преди онова момиче да ти донесе папката със снимките. А днес… с хубавото майче и със сакатото дете… Каза ли им, Дев? Те ли ти помогнаха да се сетиш?

— Нищичко не знаят.

Вятърът се усили. Чувах го и в слушалката… сякаш мръсникът беше на открито.

— Хм… мога ли да ти вярвам?

— Можеш. Абсолютно. — Погледнах снимките. Татуираният с ръка на задника на Линда Грей. Татуираният й помага да се прицели на стрелбището.

Лейн: Да видим най-доброто ти изпълнение на Ани Оукли, Ани.

Фред: Жесток изстрел!

Татуираният с рибоглавка и пясъчноруса брада тип катинарче. Птицата, татуирана на ръката му, се виждаше, защото ръкавиците бяха останали в задния му джоб, докато с Линда Грей не бяха влезли в „Къщата на ужасите“. Докато не я беше вкарал в тъмното.

— Все пак не знам дали да ти вярвам — замислено каза той. — Днес следобед остана доста дълго в голямата стара къща, Девин. Говорихте си за снимките, които ти донесе малката Кук, или само изчука госпожата? А може би и двете. Мамчето си го бива отвсякъде, нали?

— Не знаят нищо — повторих. Говорех тихо и не отделях поглед от затворената врата на салона. Очаквах всеки момент да се отвори и на прага да цъфне госпожа Шопло по нощница и с лице, лъснало от нощен крем. — Нито пък аз. Нямам доказателства, следователно съм с вързани ръце.

— Засега, но всъщност е само въпрос на време. Не можеш да върнеш звъна на камбаната. Не я ли знаеш тази стара поговорка?

— Да, да — измънках. Не я знаех, но в този момент бих се съгласил с него дори ако ми кажеше, че Боби Райдел (изпълнител, който всяка година изнасяше концерт в Джойленд) е президент на Съединените щати.

— Ето какво ще направиш. Ще дойдеш в Джойленд и ще си поговорим лице в лице. По мъжки.

— От къде на къде? Ще е пълна лудост, ако си този, за когото…