Джойленд

Бийч Роу беше пуст. Над него се издигаха вихрушки пясък с всеки порив на вятъра, който понякога бе толкова силен, че разтърсваше колата ми. По асфалта вече се образуваха малки дюни. На светлината на фаровете ми изглеждаха като пръсти на скелет.

Като стигнах до редицата магазини, зърнах човек на паркинга до един от служебните пикапи на Джойленд. Вдигна ръка, когато минах покрай него, аз му махнах.

Следващата сграда откъм брега беше голямата викторианска къща. В кухнята светеше. Реших, че е флуоресцентната лампа над умивалника. Спомних си как Ани влезе без пуловер в кухнята. И сутиена й с цвят, подобен на цвета на избелелите й джинси. „Искаш ли да те заведа в стаята си, Девин?“

В огледалото за обратно виждане се появиха ярки петна и се приближиха. Беше включил на дълги светлини и не виждах колата, която ме следваше, но не беше нужно. Знаех, че е служебният пикап, също както знаех, че мръсникът ме излъга, като обеща да не ме убие. Бележката за госпожа Шопло щеше да си е там сутринта. Тя щеше да прочете името, което бях написал. Въпросът беше колко време щеше да й отнеме, за да повярва. Той беше такъв чаровник с вечните стихотворни подмятания, подкупващата усмивка и накривената широкопола шапка. Всички жени си падаха по Лейн Харди.

Порталът наистина беше отворен. Преминах го и се опитах да паркирам пред стрелбището, което сега беше затворено. Онзи изсвири с клаксона и ми светна с фаровете да продължа напред. Щом стигнах до виенското колело, отново присветна. Изключих двигателя на форда не с пълното съзнание, че може никога повече да го включа. Червените неонови лампички на „Железарията“ хвърляха кървави отблясъци по таблото, по седалките, по лицето ми.

Фаровете на пикапа угаснаха. Чух как вратата се отвори и затвори. Чух и вятърът да свири между спиците на виенското колело — тази нощ воят му беше като зловещ писък. Разнасяше се и постоянно, насечено потракване. Колелото се тресеше на оста си, дебела като дървесен ствол.

Убиецът на момичето Грей — и на Диди Мобрей, и на Клодин Шарп, и на Дарлийн Стамнакър — се приближи до колата ми и почука по стъклото с цевта на пистолет. Със свободната си ръка ми направи знак да сляза. Подчиних се и промърморих:

— Обеща да не ме убиеш. — Гласът ми трепереше като краката ми.

Лейн чаровно се усмихна:

— Е, да видим накъде ще задуха вятърът, става ли? — Тази нощ шапката му бе килната наляво и нахлупена здраво, за да не отлети. Косата му не беше вързана на опашка като през работното време и се развяваше около лицето му. Вятърът се усили, колелото се разклати и жално изскрибуца. — Не я мисли „Железарията“ — добави Лейн. — Ако беше масивна конструкция, можеше и да падне, само че вятърът духа през отворите. Ти си имаш други грижи на главата. Кажи ми сега за онова вагонче. Ето какво ме интересува. Как го направи? С дистанционно ли? Много са ми любопитни такива играчки. Те са бъдещето, така мисля аз.

— Нямаше дистанционно.

Той сякаш не ме чу и продължи да дърдори:

— Любопитно ми е и какво целеше. Да ме изобличиш ли? Ако е така, напразно си си правил труда. Вече бях разкрит.

— Тя го направи — отвърнах. Не знаех дали е точно така, но нямах намерение да замесвам Майк. — Линда Грей. Не я ли видя?

Усмивката му помръкна.

— Това ли успя да измислиш? Легендата за призрака в „Къщата на ужасите“? О, я се стегни! Дай си повече зор, ако обичаш.

Излизаше, че и той не е видял Линда Грей. Според мен обаче знаеше, че е имало нещо. Никога няма да го разбера със сигурност, но мисля, че затова предложи да доведе Майло. Не искаше да се доближаваме до „Къщата на ужасите“.

— Драги, тя беше там. Видях диадемата й. Не помниш ли, че надзърнах във вагончето? Беше под седалката.

Той замахна така внезапно, че не успях да вдигна ръка да се предпазя. Удари ме по челото с дулото на пистолета и отвори рана. Пред очите ми заиграха звездички. Рукна кръв и ме заслепи. Политнах назад към перилото на рампата и се вкопчих в него, за да не падна, после избърсах кръвта с ръкава на дъждобрана.

— Не разбирам защо още се опитваш да ме сплашваш с бабини деветини — процеди той — и това никак не ми се нрави. Знаеш за диадемата, защото я имаше на снимка в папката, която ти донесе твоята любопитна приятелка колежанка. — Усмихна се… по-точно се озъби — от чара му нямаше и следа. — Не продавай на краставичар краставици, малкия.

— Но… ти не видя папката. — Стигнах до това елементарно умозаключение, въпреки че главата ми пулсираше от болка и ушите ми пищяха. — Фред я видя. И ти е казал, нали?

— Да. В понеделник. Обядвахме заедно в канцеларията му. Каза, че с оная колежанска курва си играете на детективи… всъщност не се изрази така, аз си го помислих. Мислеше, че е забавно. На мен обаче хич не ми беше забавно, защото видях как ти свали ръкавиците на Еди Паркс, когато онзи получи инфаркт. Тогава разбрах, че си играеш на детектив. Онази папка… Фред каза, че мърлата била изписала сума страници с бележки. Давах си сметка, че е въпрос на време да ме свърже с Уелман и със „Съдърн Стар“.