Джойленд

— О, знаеш, че съм този — прекъсна ме нетърпеливо. — А пък аз знам друго: ако отидеш в полицията, ще установят, че съм постъпил в Джойленд само месец след убийството на Линда Грей. Ще ме проучат и ще разберат, че съм работил с Уелман и в „Съдърн Стар“, и… познай от три какво ще се случи.

— Защо да не се обадя още сега?

— Знаеш ли къде се намирам? — В гласа му вече се прокрадваше гняв. Не, злоба. — Знаеш ли къде съм в момента, любопитен сополанко?

— Вероятно в Джойленд. В администрацията.

— Нищо подобно. В търговския център на Бийч Роу съм. Там, откъдето богатите кучки си купуват биопродукти. Богати кучки като гаджето ти.

Сякаш леден пръст се плъзна много бавно по гръбнака ми — от тила чак до опашната кост. Не продумах.

— Пред дрогерията има обществен телефон. Не е в кабина, но няма проблем, защото още не вали. Само вятърът се усилва. Аз съм до телефона и виждам къщата на приятелката ти. В кухнята свети, сигурно тя оставя лампата запалена и през нощта, но иначе в къщата е тъмно. Мога да затворя телефона и да съм там за шейсет секунди.

— Има аларма срещу крадци! — предупредих го, макар да не знаех дали имат, или нямат.

Той се разсмя:

— Мислиш ли, че на този етап ми пука? Няма да ми попречи да прережа гърлото на приятелката ти. Но първо ще я накарам да гледа как ще заколя онова, сакатото.

„Няма да я изнасилиш обаче — помислих си. — Дори да имаше време. Защото не можеш.“

За малко да му го кажа, но се въздържах. Колкото и уплашен да бях, знаех, че никак не е разумно да го предизвиквам.

— Беше толкова мил с тях — избърборих ни в клин, ни в ръкав. — Цветя… награди…

— Да, бе, хвърлям прах в очите на лапнишараните. Я ми кажи за вагончето, дето излезе от „Къщата на ужасите“. Какъв беше този номер?

— Нямам представа.

— О, напротив, имаш. Предлагам да го обсъдим. В Джойленд. Познавам форда ти, Джоунси. Левият му фар мига, на антената има симпатична хартиена въртележка. Ако не искаш да ида в онази къща и да режа гърла, ей-сега ще се качиш в таралясника и ще подкараш по Бийч Роу към Джойленд.

— Аз…

— Не ме прекъсвай, когато говоря! Като минеш край търговския център, ще ме видиш до една от паркираните коли. Сега затварям и ти давам четири минути да се появиш. Не те ли видя, ще убия жената и детето. Ясно ли е?

— Аз…

— Ясно ли е?

— Да!

— Ще карам след теб. Не се тревожи за портала, вече е отворен.

— Значи ще убиеш или тях, или мен. Трябва да избирам. Така ли?

— Да те убия ли? — възкликна, сякаш се изненада. — Не бой се, Девин. Това само ще утежни положението ми. Не, възнамерявам да изчезна. Няма да ми е за пръв път, нито за последен. Искам да си поговорим, нищо повече. За да разбера как се досети за мен.

— Мога да ти го кажа по телефона.

Мръсникът се засмя.

— И ще се простиш с възможността отново да си героят Хауи? Я си спомни какво стана с момиченцето, после с Еди Паркс! Хубавото майче и сакатото й изчадие останаха за вълнуващата кулминация. Как не се сети? — Смехът му секна. — Четири минути!

— Виж…

Той затвори. Взрях се в лъскавите снимки. Отворих кутията за скрабъл, извадих една подложка и взех да ровя за автоматичния молив, с който Тина Акърли ни караше да записваме резултата. Написах:

Госпожо Шопло, ако четете това, с мен се е случило нещо лошо. Знам кой е убил Линда Грей. И другите.

Написах името му с главни букви.

И хукнах към вратата.

Стартерът на форда се закашля, но не запали. Цяло лято си повтарях, че ми трябва нов акумулатор, и цяло лято си харчех парите за други неща.

Чух гласа на баща ми: „Задавяш мотора, Девин!“

Отместих крака си от педала за газта и останах да седя в тъмното. Времето сякаш препускаше. Нещо ме подтикваше да изтичам обратно в пансиона и да позвъня на полицията. Не можех да се обадя на Ани, защото нямах номера й, а заради прочутия й баща надали го имаше в указателя. Дали гнусният убиец знаеше това? Вероятно не, но имаше дяволски късмет. Колкото и нагъл да беше, вече трябваше да е заловен, обаче още беше на свобода. Защото го съпровождаше късметът на дявола.

„Ще се опита да влезе с взлом, Ани ще го чуе и ще го застреля.“

Само че пушките бяха в сейф, така ми беше казала. Дори да извадеше една, вероятно щеше да завари мръсника, опрял бръснач в гърлото на Майк.

Превъртях отново ключа и понеже не натисках съединителя, карбураторът се напълни с гориво и фордът запали. Минах на заден ход по алеята и потеглих към Джойленд. Виенското колело и „Мълния“, обрамчени с червени и със сини неонови светлини, се открояваха на фона на ниските, препускащи облаци. Тези две съоръжения винаги бяха осветени през бурни нощи — отчасти като ориентир за корабите в океана, отчасти да са като маяк за самолетите, снижаващи се към летището на окръг Париш.