Джойленд

— Радвам се. Чакай да ти вдигна панталона. Не бива да се разхождаш разгащен пред майка си.

Той отново се засмя, само че смехът чу премина в кашлица. В коридора Ани хвана дръжките на количката и я подкара към спалнята.

— Да не се изнижеш, Девин — подхвърли през рамо.

Тъй като имах свободен следобед, нямах никакво намерение да се изнижа, още повече, че тя искаше да остана. Разходих се из салона, разгледах разни вещи, които сигурно бяха скъпи, но не представляваха интерес за младеж на двайсет и една години. Грамаден панорамен прозорец, почти заемащ едната стена, потапяше в светлина иначе мрачното помещение. От него се виждаха вътрешният двор, дъсчената пътека и океанът. На югоизток вече се скупчваха облаци, но небето над вилата още беше яркосиньо. Помня как си помислих, че все пак съм попаднал в голямата къща, макар че вероятно нямаше да имам възможност да преброя баните. Замислих се също за диадемата и се запитах дали Лейн ще я види, когато прибира вагончето. Какво друго си мислех ли? Че все пак бях видял призрак. Но не на човек.

Ани се върна:

— Майк те вика. Моля те, не оставай дълго.

— Добре.

— Третата врата вдясно.

Минах по коридора, леко почуках и влязох. Ако човек не видеше специалните перила, кислородните бутилки в ъгъла и стоманените шини, изправени на пост край леглото, щеше да си каже, че се намира в обичайна момчешка стая. Нямаше бейзболна ръкавица и скейтборд, опрян до стената, но пък имаше плакати на Марк Шпиц и „Долфинс“ от Маями. На почетно място над леглото беше прочутата фотография на „Бийтълс“, прекосяващи Аби Роуд.

Усетих слаба миризма на камфор. Майк изглеждаше много мъничък в леглото, почти изгубен под зелената завивка. Майло се беше сгушил до него, свит на кравай, и Майк разсеяно го галеше. Трудно ми беше да повярвам, че това е същото хлапе, което победоносно размаха ръце, когато се озова на връхната точка на виенското колело „Каролайна“. Обаче не изглеждаше тъжен — напротив, лицето му сияеше.

— Видя ли я, Дев? Видя ли я, когато си тръгна?

Поклатих глава и се поусмихнах. Ревнувах от Том, но не и от Майк. Никога от Майк.

— Ех, ако можеше дядо да е с нас! Щеше да я види и да чуе какво каза, преди да си отиде.

— Какво каза?

— Благодаря. Отнасяше се за двама ни с теб. И те предупреди да внимаваш. Наистина ли не я чу? Поне една думичка?

Отново поклатих глава.

— Обаче знаеш, нали? — Лицето му беше бледо и уморено — лице на тежко болно момче, но очите му бяха бодри и жизнени.

— Да. — Отново си спомних диадемата. — Майк, какво й се е случило, как мислиш?

— Някой я е убил — прошепна малкият.

— Едва ли ти е казала… — Не се наложи да довърша фразата, защото той вече клатеше глава. — Сега гледай да се наспиш — добавих.

— Да, винаги се чувствам по-добре, като подремна. — Стисна клепачи, после бавно отвори очи. — На виенското колело беше най-хубаво. На „Железарията“. Все едно летяхме.

— Да — кимнах. — Да, така е.

Клепачите му отново се спуснаха и този път той не отвори очи. Тръгнах на пръсти към вратата. Миг преди да завъртя валчестата дръжка, Майк промълви:

— Пази се, Дев. Не е бяло.

Обърнах се към него. Беше заспал. Сигурен съм. Само Майло ме наблюдаваше. Излязох и безшумно затворих вратата зад себе си.

Ани беше в кухнята.

— Правя кафе, но може би предпочиташ бира. Имам „Блу Рибън“.

— Нека е кафе.

— Как ти се струва къщата?

Реших да съм откровен:

— Обзавеждането е малко… „старческо“ за моя вкус, но пък не съм учил за вътрешен декоратор.

— И аз. Така и не завърших колежа.

— Значи сме си лика-прилика.

— Не! Ти ще завършиш. Ще надмогнеш мъката от раздялата с момичето, което те е зарязало, ще се върнеш в университета и ще завършиш. Очаква те блестящо бъдеще.

— Откъде знаеш за…

— За момичето ли? Първо, все едно носиш плакат с това съобщение. Второ, Майк знае. Той ми каза. Той е моето блестящо бъдеще. Навремето следвах антропология. Щях да спечеля златен медал на Олимпиадата. Щях да посетя приказни екзотични страни и да вървя по стъпките на прочутата антроположка Маргарет Мийд. Щях да пиша книги и да дам всичко от себе си, за да спечеля обичта на татко. Знаеш ли кой е баща ми?

— Хазайката ми каза, че е проповедник.

— Да. Бъди Рос, човекът с белия костюм и с буйната бяла коса. Прилича на по-стар вариант на човека от телевизионната реклама за прозрачно фолио. Свръхпопулярна църква; изяви по радиото, а сега и по телевизията. Извън светлините на прожекторите той е гадняр с няколко положителни качества. — Ани наля кафе в две чаши. — Но според мен същото малко или много важи за всички ни, нали?

— Говориш като човек, който съжалява за много пропуснати неща в живота. — Не беше най-любезната реплика, но вече бяхме по-близки и можех да си я позволя. Поне така се надявах.

Ани ми поднесе кафето и седна срещу мен.