Джойленд

— Добре съм, но днес ме освободиха по-рано. Господин Дийн, шефът ми, не обясни защо. Било изненада. Предполагам, че е свързано с утрешното посещение. — Изгледах я поразтревожено и добавих: — Уговорката за утре остава, нали?

— Да. След като се предадох, няма връщане назад. Само че… Майк не бива да се преуморява. Нали, Дев?

— Мамо! — обади се Майк.

Тя се престори, че не чува укора, и повтори:

— Няма, нали?

— В никакъв случай, госпожо.

Макар че се бях обезпокоил, като видях Фред Дийн, облечен като пътуващ панаирджия, и демонстриращ неподозирано яки мускули. Бях ли му казал колко е крехко здравето на Майк? Май да, но…

— Тогава хапни един сандвич — подкани ме тя. — Дано обичаш яйчена салата.

В нощта срещу вторник спах неспокойно — почти бях убеден, че тропическата буря, за която говореше Фред, ще подрани и ще провали посещението на Майк в лунапарка, ала утрото беше безоблачно. Слязох в салона и включих телевизора тъкмо навреме да чуя прогнозата за времето в шест и четирийсет и пет. Бурята приближаваше, обаче днес щяха да я усетят само живеещите по крайбрежието на Флорида и в Джорджия. Надявах се господин Истърбрук да си е взел галоши.

— Рано си станал. — Госпожа Шопло надникна от кухнята. — Тъкмо приготвям бъркани яйца с бекон. Ела да закусиш.

— Не съм гладен.

— Дрън-дрън. Още растеш, Девин, трябва да се храниш. Ерин ми каза какво си организирал за днес. Намирам, че постъпката ти е прекрасна и благородна. Всичко ще мине добре.

— Дано — промърморих, но мисълта за Фред Дийн по работни дрехи не ми даваше покой. Фред, който ме беше освободил от работа по-рано. Фред, който беше подготвил изненада.

Предишния ден се бяхме уговорили и когато в осем и половина завих с моята таратайка по алеята за коли пред голямата викторианска къща, Ани и Майк бяха готови за път. Също и Майло.

— Сигурен ли си, че няма да ни се скарат, ако вземем и него? — попита ме Майк в понеделник. — Не искам да си имаш неприятности.

— В Джойленд се допускат кучета-водачи — отбелязах. — А Майло ще бъде куче-водач, нали, Майло?

Майло наклони глава, явно не беше чувал за кучета-водачи.

Майк беше сложил големите, потракващи метални шини. Понечих да му помогна да се настани във вана, но той ми направи знак да се отдръпна и се качи сам. Направи го с усилие и аз очаквах да се закашля, но се оказа, че притесненията ми са били напразни. Беше толкова радостен, че ако можеше, щеше да заподскача. Ани (с джинси „Лий Райдърс“, в които краката й сякаш започваха от глътката) ми подаде ключовете от вана:

— Ти карай. — Понижи глас, за да не я чуе Майк, и добави: — Прекалено нервна съм, за да шофирам.

И аз бях нервен. В крайна сметка моя беше заслугата за тази рискована авантюра. Да, Майк ми беше помогнал, обаче аз бях възрастният и отговорността падаше върху мен. Не бях религиозен, но докато качвах в багажника патериците и инвалидната количка на Майк, наум помолих Всевишния да помогне нещо да не се обърка. Излязох на заден ход и подкарах по Бийч Драйв покрай билборда с надпис „ДОВЕДЕТЕ ДЕЦАТА СИ В ДЖОЙЛЕНД ЗА ЕДНО НЕЗАБРАВИМО ИЗКАРВАНЕ!“ Изпод око погледнах Ани, която седеше до мен, и си помислих, че никога не е изглеждала толкова красива, въпреки небрежното облекло — избелели джинси и тънък пуловер, и въпреки че косата й беше вързана на опашка с най-обикновен вълнен конец.

— Благодаря ти, Дев — промълви тя. — Дано постъпваме правилно.

— Няма страшно — казах, като се опитвах да говоря уверено. Защото сега, когато нямаше връщане назад, започваше да ме хваща шубето.

Табелата на входа на Джойленд светеше — това беше първото, което ми направи впечатление. Второто беше, че жизнерадостната музика от лятото — хитове от шейсетте и седемдесетте — звучеше от високоговорителите. Мислех да оставя вана на място за инвалиди на паркинг А, който беше само на петдесетина метра от главния вход, но преди да го сторя, Фред Дийн се показа от отворените порти и ни даде знак да продължим напред. Днес не носеше просто кой да е от костюмите си, а най-официалния, с жилетка, който обличаше само при посещенията на някоя знаменитост. Костюма го бях виждал, но не и черния копринен цилиндър — от онези, които носят дипломатите в архивните кинопрегледи.

— Винаги ли е така? — попита Ани. — В смисъл, обичайно ли е?

— Разбира се — избърборих машинално. До този момент нищо не беше обичайно.

Подкарах през портала, минах по Джойленд Авеню и спрях пред пейката в парка до селцето „Шушу-мушу“, където бяхме седели с господин Истърбрук след първата ми изява като Хауи.

Майк настоя да слезе от вана без чужда помощ. Застанах наблизо, за да го подхвана, ако загуби равновесие, докато Ани изваждаше от багажника инвалидната количка. Майло седеше до мен, беше навирил уши, въртеше опашка, блестящите му очи не пропускаха нищо.

Фред Дийн се приближи до нас — така се беше наплескал с афтършейв, че миризмата го обгръщаше като облак. Беше… ослепителен. Това е най-точната дума. Свали цилиндъра, поклони се на Ани, после й подаде ръка.

— Сигурно вие сте майката на Майк.