Джойленд

Взеха си стая за уикенда в моя пансион (госпожа Шопло беше възхитена да ги подслони, а Тина Акърли беше възхитена да ги види) и петимата си устроихме весел полупиянски пикник на брега около голям огън, за да се топлим. Ала в събота следобед, когато дойде време Ерин да сподели с мен тревожната си информация, Том обяви намерението си да срази на скрабъл Тина и госпожа Шопло и ни остави да поговорим насаме. Хрумна ми, че ако Майк и Ани са на брега, ще ги запозная с Ерин. Но денят беше хладен, а вятърът откъм океана беше направо студен и масата за пикник в края на дъсчената пътека беше празна. Дори и чадърът го нямаше, явно беше прибран за през зимата.

На паркингите в Джойленд се виждаха само няколко служебни автомобила. Ерин, която носеше дебело поло, вълнен панталони и много делово на вид куфарче с нейните инициали, повдигна вежди, когато извадих връзката си с ключове и използвах най-големия да отворя портала.

— И тъй, вече си един от тях — промълви.

Това ме смути — не се ли смущаваме винаги (дори без да знаем защо), когато ни кажат, че сме от тях?

— Не бих казал… Нося ключ за портала, защото понякога идвам пръв или си отивам последен, но само Фред и Лейн държат всички ключове за Царството небесно.

Тя се засмя, сякаш бях казал нещо глупаво, после стана сериозна и ме измери с поглед.

— Изглеждаш по-възрастен, Девин. Помислих си го преди още да сме слезли от влака, като те видях на перона. Сега знам защо. Започна работа, докато ние се върнахме в Ничията страна да си играем с изгубените момченца и момиченца. Онези, които в крайна сметка ще се разхождат с костюми от „Брукс Брадърс“ и университетски дипломи в джоба.

Посочих куфарчето й.

— Ще върви с костюм от „Брукс Брадърс“, стига да шият и за жени де.

Тя въздъхна.

— Подарък е от нашите. Баща ми настоява да завърша право като него. Засега не съм събрала кураж да му кажа, че искам да съм фотограф на свободна практика. Знам, че ще побеснее.

Закрачихме по Джойленд Авеню сред тишина, нарушавана само от призрачното шумолене на нападалите листа. Тя погледна покритите съоръжения, безводния фонтан, застиналите кончета на въртележката, празната сцена на приказките в пустото селце „Шушу-мушу“.

— Малко ме натъжава, като го гледам така. Навява ми мисли за това, че човек е смъртен. — Погледна ме с уважение. — Видяхме вестника. Госпожа Шопло се беше погрижила да го остави в стаята ни. Направил си го отново.

— За спасяването на Еди ли говориш? Не беше кой знае какво, просто се оказах до него. — Стигнали бяхме до шатрата на Мадам Фортуна. Шезлонгите още си бяха там, опрени на нея. Разгънах два и подканих с жест Ерин да седне. Настаних се до нея и извадих половинлитрова бутилка „Олд Лог Кабин“ от джоба на якето си. — Евтино уиски е, но помага да се стоплиш.

Развеселена, тя отпи малка глътка. Аз също пих, завинтих капачето и прибрах бутилката в джоба си. На петдесет метра по-нататък по Джойленд Авеню — централната ни алея — виждах високата фалшива фасада на „Къщата на ужасите“ и разчитах размазаните зелени букви „ВЛЕЗ, АКО ТИ СТИСКА“.

Малката й ръка стисна рамото ми с изненадваща сила.

— Ти си спасил стария негодник. Наистина си го сторил. Приеми, че заслугата е твоя.

Усмихнах се, припомнил си забележката на Лейн, че нося значка за скромност. Може би да се гордея със заслугите си не ми беше присъщо по онова време.

— Ще отърве ли кожата той?

— Вероятно. Фреди Дийн е говорил с лекари, които заявили, че пациентът трябва да откаже цигарите, дрън-дрън, да престане да се тъпче с пържени картофки, дрън-дрън, редовно да прави физически упражнения.

— Вече си представям как Еди Паркс тича за здраве — подхвърли Ерин.

— Да, бе, с цигара в едната ръка и пликче свински пръжки в другата.

Тя се изкиска. Нов повей на вятъра разроши косата й. С дебелия пуловер и със строгия тъмносив панталон не приличаше на румената американска красавица със секси зелена рокличка, търчаща из Джойленд, усмихваща се чаровно и приканваща хората да позират пред старомодния й фотоапарат.

— Какво ми носиш? Какво откри?

Тя отвори куфарчето и извади папка.

— Сигурен ли си, че искаш да задълбаеш в това? Защото не мисля, че ще ме изслушаш, ще подхвърлиш стил Шерлок Холмс „Елементарно, Ерин“ и ще кажеш името на престъпника.

Ако исках доказателство, че не съм Шерлок Холмс, вече го имах: шантавата ми идея, че Еди Паркс е убиецът от „Къщата на ужасите“. Мислех си да й кажа, че повече искам жертвата да намери покой, отколкото убиецът да бъде заловен, но щеше да прозвучи налудничаво въпреки преживяването на Том.

— Няма такава опасност — промърморих.

— Впрочем дължиш ми почти четирийсет долара такси за библиотеката.

— Ще си ги получиш.

Тя ме смушка в ребрата:

— Дано. Не работя за удоволствие, нали знаеш?

Пъхна куфарчето между краката си и отвори папката. Вътре имаше фотокопия на няколко страници напечатани на машина бележки, както и лъскави снимки като онези, които получаваха чинчилите, вързали се на подканянията на Холивудските момичета.