Джойленд

— Местният клюкарник. Излиза в четвъртък. Когато последният ти животоспасяващ подвиг попадне на първа страница, ще бъдеш героят на Фреди Дийн. — Лейн хвърли остатъка от кифличката си в най-близката кофа за смет, отбелязвайки две точки, и вдигна ръце, сякаш очертаваше вестникарско заглавие. — „Елате в Джойленд! Тук не само предлагаме развлечения, а и спасяваме хора!“ — Той се усмихна и накриви шапката си в другата посока. — Безценна реклама. Фред отново ще ти дължи услуга. А ти ще си я осребриш и ще благодариш.

— А как ще узнаят от вестника? Не вярвам Еди Паркс да им съобщи.

Макар че ако го направеше, без съмнение щеше да настоява описанието как практически съм смазал ребрата му да попадне в първия абзац.

Лейн направи гримаса.

— Все забравям колко си невежа, Джоунси, относно обичаите в нашите селения. Единствените рубрики, които се четат в тази постелка за котешки тоалетни, са полицейската хроника и повикванията до „Бърза помощ“. Само дето повикванията са доста редки. Заради теб днес в обедната почивка ще изприпкам до редакцията на „Банър“ и ще светна лапнишараните за твоя героизъм. Мигом ще пратят някого да те интервюира.

— Не ми се иска да…

— Мили боже, бойскаут с медал за скромност. Я стига! Нали искаш малкият да направи обиколка на парка?

— Да.

— Тогава дай интервю. И се усмихвай лъчезарно, когато те снимат.

Така че — ако превъртя напред събитията, — горе-долу това и направих.

Докато сгъвах стола, той продължи:

— Нашият Фреди Дийн като нищо щеше да каже „Майната й на застраховката“ и щеше да рискува. Не му личи, обаче е потомствен панаирджия. Баща му е бил средна ръка фльонга в трети ешелон. Фреди ми каза веднъж как татко му разнасял мичиганска пачка, достатъчно дебела, че да задави кон.

Знаех какво означават „средна ръка“, „фльонга“ и „трети ешелон“, но не и „мичиганска пачка“. Лейн се засмя, като го попитах.

— Двайсетачки от двете страни, а между тях еднодоларови или просто зелени хартийки. Чудесна хватка за премятане на бакшиши. Но на Фреди слабото му място е другаде.

— Къде?

— Панаирджиите имат слабост към завързани бройки с впити полички и към деца, към които съдбата е била жестока. Също така имат алергия към всякакви лапнишарански правила. Което включва разните счетоводно-финансови измишльотини.

— Ами тогава няма нужда да…

Той вдигна ръка да ме прекъсне:

— Ти най-добре си вържи гащите. Дай интервюто.

Фотографът на „Банър“ ме изтъпани пред „Мълнията“. Втресе ме, като видях снимката. Бях примижал и според мен приличах на селския идиот, но пък свърши работа. Вестникът беше върху бюрото на Фред, когато влязох при него в петък сутринта. Той хъмка и се почесва, докато накрая удовлетвори молбата ми, при условие, че Лейн не се отделя от нас, докато детето и майка му са в парка.

Лейн прие без хъмкане и почесване. Заяви, че искал да опознае приятелката ми и избухна в смях, като видя как кипнах.

Обадих се на Ани по-късно сутринта, като използвах същия телефон, от който Лейн беше повикал линейката. Казах й, че съм уредил обиколка на парка за вторник сутринта, ако времето е хубаво, а ако не е — за сряда или четвъртък. И после затаих дъх.

Тя дълго мълча, после въздъхна.

Накрая каза, че е съгласна.

Петъкът ми беше натоварен. Тръгнах си рано от парка, отидох с колата до Уилмингтън и вече чаках на гарата, когато Том и Ерин слязоха от влака. Ерин изтича по перона, хвърли се в обятията ми и ме целуна по двете бузи и по носа. Беше ми много приятно да я държа, но нямаше как да объркам сестринските целувки с нещо друго. Пуснах я, за да дам възможност на Том да ме прегърне по мъжки и да ме потупа по гърба. Сякаш не се бяхме виждали пет години, а не пет седмици. Вече бях бачкатор и изглеждах като такъв, макар да се бях изтупал с най-хубавия си панталон и със спортна риза. Омазаните ми с грес джинси и избелялата от слънцето кучеглавка бяха в гардероба ми в пансиона на госпожа Шопло, обаче пак си личеше какъв съм.

— Много се радвам, че те виждам! — възкликна Ерин. — Боже мой, какъв тен!

Свих рамене:

— Знаеш как е. Работя в най-северния район на Бачкаторската ривиера.

— Верен избор направи — отбеляза Том. — Не повярвах, когато съобщи, че няма да се върнеш в университета, но взе правилно решение. Май и аз трябваше да остана в Джойленд.

Отправи ми типичната си дяволита усмивка, с която можеше да омагьоса и птичките по дърветата, ала тя не разпръсна докрай сянката, преминала по лицето му. Не можеше да остане в Джойленд, не и след возенето на еднорелсовото влакче.