Джойленд

— Мамо! — Майк хвана ръката й. — Не е речено, че ще е последното хубаво нещо.

В този момент разбрах. Дори преди тя да се прегърби и да захлипа, разбрах. Не се боеше, че ще го кача на някое съоръжение с лудешка скорост и че притокът на адреналин ще го убие. Не я преследваше страхът, че непознат ще открадне увреденото сърце, което обичаше толкова много. Беше атавистична вяра — майчина вяра, — че ако не направят някои неща, отредени за последно, животът ще си продължава постарому: със сутрешните шейкове на брега, с вечерните развлечения с хвърчилото… и лятото ще продължи безкрайно. Само че вече беше октомври и брегът беше пуст. Замлъкнали бяха щастливите викове на тийнейджъри от „Мълнията“ и на малки деца, спускащи се по водната пързалка „Пляс-тряс“, във въздуха се долавяше хлад и дните намаляваха. Никое лято не е безкрайно.

Ани закри лицето си с длани и се отпусна на седалката на комбито. Беше твърде висока и едва не се изпързаля. Подхванах я и я наместих. Тя като че не забеляза.

— Хубаво, води го — промълви. — Не искам и да знам. Заведи го, ако щеш, да скача с парашут. Само не очаквайте от мен да участвам във вашата… вашата момчешка авантюра.

— Няма да отида без теб! — отсече Майк.

Тя отмести дланите от лицето си и го погледа.

— Майкъл, ти си единственото, което имам. Осъзнаваш ли го?

— Да — отвърна той. Хвана ръката между двете си длани. — И ти си единственото, което имам.

По изражението й пролича, че тази мисъл не й беше хрумвала.

— Помогни ми да се кача — рече Майк. — И двамата ми помогнете, моля.

След като го настанихме (не помня дали му сложих колана, така че може би по това време предпазните колани не са били задължителни), затворих вратата и заобиколих вана заедно с Ани.

— Количката му — промълви тя разсеяно. — Трябва да кача количката.

— Аз ще я кача. — Ти седни зад волана и се настрой за шофиране. Пое си дълбоко въздух няколко пъти.

Тя ми позволи да й помогна да се качи. Задържах я над лакътя, при което дланта ми обхвана ръката й. Мислех да й кажа, че не може да кара само на дебели книги, но се отказах. Достатъчно се бе наслушала за днес.

Сгънах инвалидната количка и я сложих в багажника, като се забавих повече, отколкото беше нужно, за да й дам време да се овладее. Когато се върнах при вратата на шофьора, донякъде очаквах да заваря стъклото вдигнато, но то още беше свалено. Тя бе избърсала очите и носа си и се опитваше да приведе косата си в приличен вид.

— Той не може да отиде без теб, нито пък аз — промълвих.

Ани ми заговори, сякаш Майк го нямаше там и не ни слушаше.

— Много се боя за него, непрекъснато. Вижда толкова много и голяма част от видяното го наранява. От това идват кошмарите, знам си го. Чудесно дете е. Защо не може да оздравее? Защо това? Защо?

— Не знам — продумах.

Тя се обърна да целуне Майк по бузата. После отново ме погледна. Пое си разтреперано дъх и попита:

— Кога ще отидем?

„Завръщането на краля“ не беше толкова сложна книга като „Дисертацията“, но тази вечер не бих могъл да прочета дори „Котаракът в чизми“. Вечерях спагети от консерва (престорих се, че не чувам подмятанията на госпожа Шопло как някои млади хора малтретират телата си), качих се в стаята си и седнах до прозореца, взрян в тъмнината и заслушан в постоянния ритмичен шум на прибоя.

Тъкмо когато задрямвах, госпожа Шопло почука тихичко на вратата ми и съобщи:

— Търсят те по телефона, Дев. Обажда се малко момче.

Бързешком слязох в салона, защото се сещах само за едно малко момче, което би ме потърсило.

— Майк?

Той каза тихо:

— Мама спи. Била уморена.

— Не се съмнявам — отвърнах, като си припомних как й се бяхме нахвърлили.

— Да, нахвърлихме й се — рече Майк, сякаш бях изказал мисълта си гласно. — Налагаше се.

— Майк… можеш ли да четеш мисли? Четеш ли моите?

— Не съм сигурен. Понякога виждам и чувам разни неща, това е всичко. А понякога ми хрумват идеи. Моя беше идеята да дойдем в къщата на дядо. Мама каза, че той никога няма да ни позволи, но аз знаех, че ще го направи. Каквато и свръхестествена дарба да имам, е наследена от него. Той лекува хора. Случва се да мошеничества, но понякога наистина ги изцелява.

— Защо се обаждаш, Майк?

Той се оживи:

— За Джойленд! Наистина ли може да се повозим на въртележката и на виенското колело?

— Почти съм сигурен.

— А да стреляме на стрелбището?

— Може би. Ако майка ти позволи. Всичко зависи от одобрението й. Това означава…

— Знам какво означава — прекъсна ме нетърпеливо. После детинската му възбуда бликна отново. — Върховно ще бъде!

— Няма да се качваме на бързите съоръжения — да сме наясно. Така или иначе вече са зазимени. — Виенското колело „Каролайна“ също е зазимено, но с Лейн Харди ще го пуснем за четирийсет минути. Другата причина е…

— Знам, знам, сърцето ми. Виенското колело ми стига. Виждаме го от края на дъсчената пътека. Сигурно отгоре светът се вижда като от хвърчилото ми.

Усмихнах се.

— Да, нещо такова. Но помни, само ако майка ти разреши. Тя е шефът.