— Но показва липса на вкус?
— Именно.
— Значи Тъкър Кроу смята, че почитателите му не могат да различат пикня, когато им я сервират.
Тъкмо това смяташе Тъкър Кроу по време на онова турне. Той не понасяше собствената си музика, но също така презираше всички, които я харесваха. Това беше една от причините да се откаже, без да му мисли.
— Нали знаеш, че и лошите хора могат да правят велико изкуство? — попита Ани.
— Естествено. Някои от хората, на чието изкуство се възхищавам най-силно, са пълни задници.
— И Дикенс не се е отнасял много добре с жена си.
— Но Дикенс не е написал мемоари, озаглавени „Отнасях се добре с жена ми“.
— Ти не си записал албум, озаглавен „Джули Бийти притежава дълбока душевност и аз не съм забременил нито една друга жена, докато съм бил с нея“. Няма значение как е създаден албумът. Ти смяташ, че всичко е случайност. Но независимо дали ти харесва, музиката, вдъхновена от Джули, е прекрасна.
Той вдигна ръце в престорен жест на отчаяние и се засмя.
— Е? — каза Ани.
— Не мога да повярвам, че след всичко, което ти казах, си говорим за това колко съм велик.
— Не си говорим за това. Ти просто бъркаш двата въпроса. Ти не си велик. Ти си безпринципен, лекомислен, ленив… пръдльо.
— Мерси.
— Поне си бил такъв. Но ние говорим за това колко велик е
Той се усмихна.
— Окей. Комплиментът се приема, макар с недоверие. Обидата — също. Трябва да призная, че досега никой не ме беше наричал пръдльо. Хареса ми.
— Можеш да признаеш само, че не си чул досега някой да те нарича пръдльо. Убедена съм, че се е случвало. Не четеш ли в интернет? Всъщност, разбира се, че четеш. Нали така се запознахме.
Тя се запъна. Личеше, че иска да каже още нещо, но се въздържа.
— Продължи.
— И аз трябва да призная нещо. И то е почти толкова лошо, колкото твоето.
— Добре.
— Сещаш ли се за човека, който написа първата статия на онзи уебсайт? Където си прочел и моята статия?
— Дънкан някой си. Като си говорим за пръдльовци.
Ани го погледна и вдигна ръце към устата си. Той за малко да се притесни, че е казал нещо нередно, когато забеляза, че очите й проблясват дяволито.
— Какво?
— Тъкър Кроу знае кой е Дънкан и го нарича пръдльо. Не мога да ти опиша колко странно е това.
— Познаваш ли този тип?
— Той е… Тази къща беше негова до преди няколко седмици.
Тъкър зяпна.
— Значи той е човекът, по когото си изгубила всички тези години?
— Той. Затова съм слушала музиката ти толкова много. Затова чух „Джулиет гола“. Затова пуснах статия в уебсайта.
— И… Мамка му. Той още ли живее в този град?
— На няколко минути пеш оттук.
— Господи.
— Това притеснява ли те?
— Това е просто… От всички кръчми във всички градове по целия свят аз попаднах в неговата. Не мога да повярвам.
— Не съвсем. Защото ако не беше той, ние нямаше да се познаваме. Искам да се запознаете.
— Не.
— Защо?
— Защото: а) той е шибан идиот, б) може да го убия и в) ако не го убия, той ще умре от вълнение.
— в) е напълно реална възможност.
— Защо трябва да се запознавам с него?
— Защото, каквото и да си мислиш, той не е глупав. Поне що се отнася до изкуството. А ти си единственият жив творец, когото той цени.
— Единственият жив творец? Господи. Мога да ти направя списък от сто човека, които са по-велики от мен ей така, както си седя.
— Работата не е в това дали са по-велики, Тъкър. Ти му говориш на език, който разбира. Просто се включваш в неговата сложна система. Не знам защо е така, но е така.
— Значи не се налага да се запознаваме. Вече сме си говорили.
— Както решиш. Всичко е много странно. Той ми изневери, а връзката с него ми струва страшно скъпо. Но ти си тук и да не му кажа би било… Като предателство отвъд всякакви граници.
— Кажи му, когато си замина.
Изпиха си чая и Ани намери завивки и възглавници за дивана. Джаксън вече спеше в стаята за гости. Тъкър почти бе изгубил спора за това кой да спи в нейното легло.
— Благодаря ти, Ани — каза той. — Честно. — И я целуна по бузата.
— Хубаво е някой да остане да спи в дома ти — каза тя. — Не се е случвало, откакто Дънкан се махна.
— А, да. Благодаря ти и за това. — Той я целуна по другата буза и се качи горе.
Въпреки предупрежденията на Ани неделната сутрин се оказа ясна, слънчева и студена, но трезвата преценка на Тъкър беше, че градът не изглежда много по-добре — без евтините неонови светлини на нощта мястото изглеждаше похабено като четирийсетгодишна проститутка без грим. След закуска тръгнаха на дълга разходка покрай брега по посока на музея, който Ани искаше да им покаже, и по пътя спряха в един магазин, където бонбоните са в буркани и трябва да си поръчаш четвърт фунт от това, което искаш. Джаксън си купи малко розови бонбони с форма на скариди.
Малко по-късно, докато се разхождаха по плажа и учеха Джаксън да прави „жабки“ по вълните, Ани каза:
— Охо.
Някакъв дундест мъж на средна възраст тичаше към тях, зачервен и потен въпреки хладното време. Щом забеляза Ани, той спря:
— Здрасти — каза.
— Здравей, Дънкан. Не знаех, че бягаш за здраве.
— И аз. Отскоро. Малко промених начина на живот.