Джулиет гола

Роз здравата се беше потрудила през двата дни, прекарани от Ани в Лондон. Преди да замине, двете бяха посетили дома на Тери Джаксън, за да преровят колекцията му от спомени за Гулнес, и в крайна сметка я бяха отмъкнали почти цялата поради липса на по-добро. Съпругата на Тери, която цял живот не бе могла да се радва на допълнителна спалня заради билетите и вестниците на Тери, настояваше да вземат тези неща като подарък, а не назаем. Тери не бе успял да осигури бюджет за изложбата и затова сега използваха всякакви подръчни средства — стари рамки, стари прашни папки, за да изложат експонатите. Голяма част от материалите все още се намираха в чували за боклук — консервационен метод, заради който на мига биха ги изхвърлили от Асоциацията на музеите.

— Отврат — каза Джаксън, когато му показа окото.

Ани оцени реакцията му, но в действителност окото не те гледаше така, както двете с Роз се надяваха, най-вече защото вече не приличаше много на око. Бяха решили да го включат в изложбата по-скоро заради нещата, които окото показва за хората в Гулнес, отколкото за нещата, които показва за акулите, но нямаха намерение да излагат съображенията си пред гражданите на Гулнес.

Но Тъкър хареса плаката на Тери от концерта на „Стоунс“, а също и снимката с четиримата на излет край морето.

— Защо ли ме натъжава така? — каза той. — Въпреки че са щастливи. Разбира се, те са вече стари или умрели, но има и нещо друго.

— Аз реагирах точно по същия начин. Може би е заради това, че свободното им време е толкова скъпо. В сравнение с тях ние разполагаме с много повече време, в което правим много повече неща. Когато я видях за първи път, тъкмо се връщах от обиколка на Щатите и… — тя млъкна.

— Какво?

— О — каза тя. — Още нещо, което не знаеш.

— Какво е то?

— Моята американска екскурзия?

— Не — каза Тъкър. — Но все пак се познаваме отскоро. Сигурно има доста екскурзии, за които още не знам.

— Но тази трябваше да бъде част от изповедите.

— Защо?

— Посетихме Боузмън, Монтана. Както и някакво студио в Мемфис, което вече го няма. И Бъркли. И тоалетната на „Питс клъб“ в Минеаполис…

— По дяволите, Ани.

— Съжалявам.

— Защо отиде с него?

— Стори ми се нелош начин да опозная Америка. Беше готино.

— Ходихте до Сан Франциско, за да висите пред къщата на Джули Бийти?

— А, не. Тук съм чиста. Оставих го да свърши тази работа сам. Аз бях в Сан Франциско, за да мина по „Голдън гейт“ и на шопинг.

— Значи този тип Дънкан… си е направо воайор.

— Предполагам.

За миг Ани усети, че я парва завист. Не че някога е искала Дънкан да я дебне по същия начин. Не искаше да го засече как се крие зад живия плет на къщата й или се навежда зад рафтовете на супермаркета, докато пазарува. Но щеше да се зарадва, ако той демонстрираше същия глад към нейната личност, както към личността на Тъкър. Тя едва сега си даде сметка, че мъжът, с когото разговаряше, всъщност й беше много по-сериозен съперник от всяка жена.

Дънкан си наля чаша портокалов сок и седна.

— Джина.

— Да, мили.

Тя седеше до кухненската маса, пиеше кафе и четеше списание „Гардиън“.

— Според теб каква е вероятността Тъкър Кроу да е в Гулнес?

Тя го погледна.

— Самият Тъкър Кроу?

— Да.

— В този Гулнес?

— Да.

— Бих казала, че вероятността клони към нула. Защо? Да не си го видял?

— Ани така каза.

— Ани каза, че си го видял?

— Да.

— Е, без да знам защо го е казала, бих предположила, че те занася.

— И аз така мисля.

— Но защо ти го е казала? Това е много странно. И доста злобно, като знае твоя… интерес.

— Тичах си по плажа, когато я видях с някакъв културен на вид чичо и едно малко момче. Спрях и се представих на мъжа, а той каза, че е Тъкър Кроу.

— Сигурно си останал като гръмнат.

— Просто не мога да разбера защо го е накарала да каже това нещо, все пак не е много остроумно. След това й се обадих от спалнята, преди да си взема душ, и тя продължава да държи на историята.

— Той приличаше ли на Тъкър Кроу?

— Не. Изобщо.