Джулиет гола

През по-голямата част от съзнателния си живот той бе мечтал да се срещне с Тъкър Кроу или поне да бъде на едно и също място с него и ето че се намираше на крачка от сбъдването на тази своя мечта. Това го плашеше. Ако Тъкър беше прочел текста на Ани, значи най-вероятно беше прочел и неговия и най-вероятно го беше намразил — и текста, и неговия автор. Тъкър Кроу знае кой съм и ме мрази, помисли си Дънкан. Възможно ли е? Със сигурност поне е почувствал страстната възхита от албума. Нали? Или и това му се е сторило отвратително. Май щеше да е най-добре да се окаже, че Ани действително му играе някакъв злобен, детински номер. Той отново се обърна към квартирата на Джина, разколебан.

И по средата на всички тези колебания и тревоги, на цялото самоунижение Дънкан се улови, че съчинява въпроси, които да докажат, че Тъкър е този, за когото се представя, или да го изобличат като измамник. Но не беше толкова лесно. Дънкан трябваше да приеме, че Тъкър Кроу е още по-голям авторитет по въпроса за Тъкър Кроу от Дънкан Томсън. Ако го попита например кой свири на хавайска китара в „А ти си?“ и Тъкър заяви, че не е Снийки Пийт Клайнау, а обложката на албума е сгрешена, кой можеше да го обори? Тъкър трябва да знае. Той може да спечели всеки подобен спор. Не, трябваше му нещо друго — нещо, което само двамата можеха да знаят. И му се струваше, че разполага с тъкмо такова нещо.

Когато видя Дънкан да се спотайва от другата страна на живия плет, очевидно събирайки кураж да почука на бившата си входна врата, и да наднича скришом през прозореца, Ани едва не задюдюка. Преди по-малко от два часа тя тихо оплакваше липсата на страст у него и собствената си неспособност да го накара да се крие зад живия плет в опит да я зърне и не щеш ли, в момента той вършеше точно това. Но веднага си даде сметка, че всъщност няма никаква ирония. Дънкан са спотайваше зад плета, защото Тъкър Кроу беше в кухнята й. Тя все още не го привличаше достатъчно — също както и преди.

Ани отвори входната врата.

— Дънкан! Не се дръж като идиот. Влез.

— Извинявай. Аз… — Не намирайки сносно обяснение за поведението си, той вдигна рамене и тръгна по пътеката към къщата. Джаксън рисуваше на кухненската маса, а Тъкър пържеше бекон за обяд.

— Здрасти отново — каза Дънкан.

— Здрасти — каза Тъкър.

— Не е изключело да ви дължа извинение.

— Така — каза Тъкър. — И кога ще узнаете със сигурност?

— Ами цялата работа е доста объркана, нали?

— Нима?

— Започвам да си мисля, че не съществува причина да се представяте за Тъкър Кроу, ако не сте.

— Това е добро начало.

— Но тъй като съм сигурен, че Ани е обяснила, че… съм отдавнашен почитател на музиката ви и от няколко години си представях, че изглеждате другояче…

— Това е Фъкър — каза Джаксън, без да вдига поглед от рисунката. — Фъкър е нашият приятел Фермера Джон. Някакъв човек му направи снимка и после каза на всички, че това е татко.

— Ясно — каза Дънкан. — Вече разбирам как… Звучи достоверно, признавам.

— Мерси — каза Тъкър сговорчиво. — Ако това ще помогне, имам паспорт.

Дънкан го погледна изумено.

— О — каза той. — Не се бях сетил за това.

— Извинете, че ви разочаровам — каза Тъкър. — Сигурно мислехте да ме подложите на някакъв тест с въпроси. Но вие живеете в свят, пълен със слухове, конспиративни теории и снимки на хора, които не са мен. А в моя свят има само паспорти, родителски срещи и застрахователни полици. Това е един доста банален свят, в който постоянно се попълват разни документи.

Тъкър отиде до якето си, окачено на един стол, и извади паспорта си от вътрешния джоб.

— Заповядайте — подаде го той на Дънкан.

Дънкан го прелисти.

— Да. Изглежда редовен.

Ани и Тъкър избухнаха в смях. Дънкан се стресна и направи измъчена усмивка.

— Извинете. Това прозвуча доста официално.

— Искате ли да видите и този на Джаксън? Може би си мислите, че съм го подправил. Но дали бих си направил труда да подправя и един детски паспорт, за да впиша вътре същата фамилия?

— Ани, може ли да използвам тоалетната? — и той излезе, без да изчака отговор.

— Мисля, че е малко объркан — каза Ани. — Трябва да си възвърне присъствието на духа. Опитай се да бъдеш добър с него. Не забравяй — това е най-невероятният миг в живота му.

Когато Дънкан се върна, Тъкър го хвана в шеговита мечешка прегръдка.

— Няма проблем — каза му. — Всичко е нормално.

Ани се засмя, но Дънкан остана вкопчен в прегръдката и Ани видя, че стои със затворени очи.

— Дънкан! — каза тя. И после, за да не прозвучи така, сякаш му се кара: — Искаш ли да хапнеш с нас?

Те се стараеха да бъбрят, докато приготвяха препечените филийки с масло и бърканите яйца. На Ани й идваше да разцелува Тъкър, който, виждайки колко притеснен е Дънкан, постоянно го разпитваше за града, за работата, за учениците в колежа — все въпроси, на които Дънкан можеше да отговори, без да ревне. Гласът му леко трепереше, той бе възприел твърде официален тон, а от време на време се вкисваше безпричинно, но през останалото време можеха да се преструват, че участват в непретенциозно неделно гости.