Джулиет гола

През по-голямата част от последните двайсет години Тъкър гледаше на Грейс като на ключ към много неща. Тя беше причината да спре да работи — всеки път, когато вдигнеше капака, за да надникне в себе си, трябваше набързо да го захлупи отново. Тя беше свободната стая, която никога не почистваш, имейлът, на който никога не отговаряш, заемът, който никога не връщаш, симптомът, за който никога не казваш на доктора. Само дето, и това беше най-лошото, тя не беше нито имейл, нито обрив, а негова дъщеря.

— Грейс? Момент.

Докато се придвижваше с телефона от кухнята към дневната, той осъзна, че това странно морско градче е идеално за помирението, с което да се сложи край на цялата тази жалка история. Не можеше да помоли Ани да подслони още един член на семейството, но тя можеше да отседне някъде в хотел за ден-два. Спомни си мрачния кей, който бяха видели сутринта. Представи си как седят, провесили крака над морето, и си говорят и говорят.

— Тъкър?

Обръщението „тате“ е нещо, което човек може да извоюва само като изпълнява тази функция. Може би така щеше да свърши разговорът им на кея — тя щеше да го нарече „тате“ и той щеше да си поплаче.

— Да. Извинявай, исках да пренеса телефона на по-спокойно място.

— Къде си?

— В един чудноват градец на източния бряг на Англия, на име Гулнес. Страхотен. Ще ти хареса. Мизерен, но по някакъв начин готин.

— Ха. Добре. Знаеш ли, че дойдох от Франция, за да те видя в болницата?

Тя имаше гласа на майка си. Или по-скоро, и това беше по-лошо — имаше темперамента на майка си. Той долавяше у нея същия стремеж да търси най-доброто у него и у всеки човек, същата благосклонна усмивка. Нито Грейс, нито Лиза му помагаха особено — и двете бяха непоносимо търпеливи, благосклонни и прощаващи. Как да се оправиш с такива хора? Предпочиташе ледения сарказъм, с който бе свикнал и който можеше да пренебрегне.

— Да, Грейс, чух, че ще идваш.

— Тогава защо избяга?

— Не бягах от теб.

Не можеше да си позволи много лъжи, ако наистина искаше да постигне искреност и помирение, но една-две малки лъжи, разумно подхвърлени в началото, можеха да улеснят нещата.

— Не исках да те видя заедно с другите.

— Хм. Неуместно ли ще е да отбележа, че повечето от другите са ти деца?

— Повечето. Но не всички. Имаше и една-две бивши съпруги. Те ме притесняват. А аз и без това не се чувствах много добре…

— Е, ти си знаеш какво ти идва в повече.

— Мислех си защо не вземеш да дойдеш тук — каза Тъкър. — Тогава двамата с теб ще можем…

В главата му заприиждаха ужасни думи и изрази: „малко време заедно“, „сдобрим“, „връзка“, „реванширам“, никоя от които не можеше да използва.

— Какво ще можем, Тъкър?

— Ще можем да похапнем нещо.

— Да похапнем нещо?

— Ами да. И да поговорим, мисля.

— Хм.

— Какво ще кажеш? Искаш ли да разбера кога има влакове?

— Мисля, че… Мисля, че не искам.

— О.

Не можеше да повярва. Не срещаше никаква отзивчивост.

— Не исках да идвам и в Лондон да те видя. Не виждах… Не виждах никакъв смисъл.

— Лизи го измисли.

— Имам предвид изобщо да се виждаме където и да е. Не искам да правя фасони, Тъкър. Ти си интересен и талантлив човек и аз много обичах да чета статии за теб. Мама пазеше цяла купчина такива материали. Но ние нямаме много общо, нали така?

— Не… в последно време.

Смехът на Грейс прозвуча приятно.

— В последните двайсет и две години.

Нима беше вече на двайсет и две?

— Освен това съм убедена, че моето съществуване създава известни неудобства. Слушала съм този албум. Там няма нищо за мен. Или за Лиза.

— Това беше много отдавна.

— Така е. Много отдавна ти избра изкуството пред… пред мен.

— Не, Грейси, аз…

— И го разбирам. Наистина. По-рано не можех. Но аз харесвам хората на изкуството. Разбирам цялата работа. Така че за какво съм ти сега? Предполагам, че можем да проведем някакъв болезнен разговор в това забравено от Бога градче на края на света. Но друго не можем, права ли съм? Освен ако не искаш да признаеш, че си лицемер. А аз не искам да правиш това. Едва ли имаш кой знае какво в живота си, за да се откажеш и от „Джулиет“.

Такава проницателност тя не можеше да е наследила от Лиза. Това бе негова заслуга.

Той се върна в кухнята и подаде телефона на Ани.

— Как мина?

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Отдавна съм прецакал тази връзка. Гледах прекалено много дневни предавания по телевизията.

Дънкан се суетеше с обличането на палтото в желанието си да зърне, ако може, още нещо през вероятно последните си две минути с Тъкър.

— Можеш да не си тръгваш — каза Тъкър уморено. Дънкан го погледна недоверчиво като деветокласник, когото най-красивото момиче в класа още не е разкарало.

— Сериозно?

— Сериозно. Аз… Това, което каза, беше много силно. Благодаря ти. Искрено.

Най-хубавото момиче в класа вече си събуваше гащите и… Всъщност тази аналогия беше много странна. Странна и смущаващо себична, ако човек се замислеше внимателно.

— Ако искаш да поговорим за музиката ми, с удоволствие ще се отзова. Виждам, че си сериозен.