Джулиет гола

Ани имаше и други причини да разцелува Тъкър. Даде си сметка, че всички в стаята го обичат в някаква степен. (Поне всички други, защото й беше ясно, че той не си пада особено по себе си.) Любовта на Джаксън бе най-невротична и непосредствена, но все пак, доколкото си спомняше от уроците по детска психология — в рамките на нормалното. Любовта на Дънкан беше странна и обсебваща, а нейната… Можеше да я опише като увлечение или начало на нещо по-сериозно, или като жалките фантазии на една самотна жена, или като признанието, че трябва да спи с някого, преди да изтече десетилетието, а понякога й се струваше, че са всички тези неща едновременно, и често-често съжаляваше, че толкова много го беше гълчала през последните двайсет и четири часа. Наистина, той имаше нужда да му се скарат, но само ако възнамеряваше да остане в света, в който бе влязъл. В гълченето й имаше подтекст: ако ще живееш с мен в Гулнес, трябва да се държиш както трябва със семейството си. Така се прави тук. Но след като нямаше да живее с нея в Гулнес, какво й влизаше в работата? Това е все едно да кажеш на Спайдърмен да не се катери по тукашните сгради заради общинската забрана. Така тя пропускаше същественото в неговата личност.

Неделното гости скоро прерасна в нещо друго, най-вече защото всяко нещо, казано от Джаксън или Тъкър, или потвърждаваше, или оборваше хипотези, които Дънкан бе градил с години.

— Изглежда вкусно — каза Дънкан, когато седнаха да ядат.

— Сестра ми не яде бекон — каза Джаксън и Ани забеляза, че Дънкан се бори със себе си: какво му е позволено да пита?

— Имаш ли други братя и сестри, Джаксън? — каза той накрая вероятно с мотива, че би било грубо да не каже нищо.

— Да. Четири. Но не живеем заедно. Те са от други майки.

Дънкан едва не се задави с парче тост.

— О. Хм. Това е…

— И никоя от майките не се казва Джули — добави Тъкър.

— Ха! — каза Дънкан. — И ние почти се бяхме отказали от тази теория.

Джаксън погледна мъжете неразбиращо.

— Не обръщай внимание, Джак — каза Тъкър.

— Добре.

— Тази сутрин заведох Тъкър и Джаксън в музея — каза Ани. Имаше твърде малко неутрални теми, на които да говорят, а всяка подробност от личния живот на Тъкър можеше да предизвика разтърсващи емоции. — Показах им акулското око. Помниш ли, разправях ти за него?

— Да — каза Дънкан. — Наистина. Откриването на изложбата сигурно е скоро.

— В сряда.

— Ще се опитам да дойда.

— Организираме малък коктейл по случай откриването във вторник вечерта. Нищо специално — няколко общински съветници и приятелите на музея.

— Вземете Тъкър да попее — каза Дънкан. Ани вече разбираше, че да се води неутрален разговор е невъзможно. Това беше уникален шанс за Дънкан и той нямаше да го пропусне.

— Ами да — каза Ани. — Ако Тъкър реши да прекъсне двайсетгодишното си мълчание, най-вероятно би избрал за сцена музея на Гулнес.

Тъкър се засмя. Дънкан сведе поглед към чинията си.

— Щеше да е страхотно. Аз… не знам дали Ани ти е казала, но аз наистина съм много голям почитател на музиката ти. Аз… Не мисля, че ще е преувеличено, ако кажа, че съм световен експерт.

— Чел съм нещата ти — каза Тъкър.

— О — каза Дънкан. — Виж ти. Аз… Можеш да ми кажеш къде греша…

— Не знам откъде да започна — каза Тъкър.

— Можем да направим интервю? За протокола. Видял си уебсайта — знаеш, че има кой да те чуе.

— Дънкан — каза Ани. — Не започвай.

— Извинявай — каза Дънкан.

— Няма никакъв протокол — каза Тъкър. — Има само мен и живота ми и петнайсет души като теб, които, не знам защо — вие си знаете, прекарват твърде много време в гадаене какъв е този живот.

— Може и така да изглежда. От твоя гледна точка.

— Мисля, че друга не съществува.

— Можем да ограничим въпросите единствено до песните.

— Не нахалствай, Дънкан. Тъкър не желае.

— Между другото познах ли? — каза Тъкър. — Беше ли си приготвил някакви въпроси, с които да провериш дали съм този, за когото се представям?

— Аз… Е да, имах един.

— Давай. Искам да видя дали познавам собствения си живот.

— Може да е… Питам се дали не е твърде личен.

— Да не е нещо, за което ще трябва да накарам Джаксън да излезе от стаята?

— Не, не. Просто… Наистина е глупаво. Щях да попитам кого още си рисувал освен Джули Бийти.

Ани усети внезапно възцарилия се хлад. Дънкан бе казал нещо нередно, макар тя да не разбираше какво е то.

— Защо си толкова сигурен, че съм я рисувал?

— Не мога да разкрия източниците си.

— Източниците ти не струват.

— С цялото си уважение, не мога да се съглася.

Тъкър остави ножа и вилицата си.

— Какво ви има бе, хора? Защо си мислите, че разбирате разни работи при положение, че бъкел не знаете?

— Понякога знаем повече, отколкото предполагаш.

— Едва ли.

Изведнъж Дънкан спря да ги гледа в очите, което за Ани беше първият признак, че се е ядосал. Ядът му беше толкова старателно потискан, че се проявяваше по съвсем странен начин.

— Рисунката на Джули с наистина страхотия. Добър си. Но се хващам на бас, че тя вече не пуши.